МАНОИЛ МАНЕВ (ГЕРБ)1158 думи
Уважаеми господин Председател, уважаеми колеги! Първото нещо, което искам да направя от тази трибуна, е да благодаря на колегите, с които сме вносители на този закон, че ми дават удоволствието и възможността аз да го представя. Защо удоволствие? Защо чест? Защото този закон, който Ви предлагаме в залата днес, има своите две неразривни части.
Едната е тази, която ние заявихме и в комисиите, заявяваме го и от трибуната, че с пълната ангажираност на всички колеги, които имат експертиза, опит, знания, умения по темата с оръжията, ние сме готови в много широк мащаб, на работни групи и на всички заседания на Вътрешната комисия, да отработим текстовете. Защото, когато говорим за тази част на Законопроекта, тоест контрола върху производството на армейско оръжие, дяволът винаги се крие в детайлите, а детайлите в такива текстове могат да бъдат обработени и отработени от експерти и специалисти, които проявят своето желание и участват във всички работни групи, които ще се проведат между първо и второ четене.
Идеята в момента, в текстовете на Закона – в тази му част, е свързана с това, че има действащ закон, който отговаря на Европейска директива – в който възможността Министерството на вътрешните работи да контролира производството на армейско въоръжение, на армейско оръжие, на оръжие, което е извън гражданския оборот, е забранена, ограничена. Казано на обикновен човешки език – МВР няма право да контролира или да издава документи, свързани с контрола на такова оръжие. Ние трябва да го решим и поправим това.
Естественото място на този контрол, според мен и колегите вносители, а и според всички експерти, с които говорихме е в Министерството на икономиката.
Знам, че това звучи страшно – прехвърляме целия контрол – няма такова нещо. Контролът и сега се извършва от комисии, в които участват експертите по строителство, по технологията на произвеждане, по охраната, МВР участва в комисиите. Но в крайна сметка документът, който удостоверява провеждането на една проверка, завършването на една проверка, разрешителните за производство, удължаването на разрешителни, подновяването им и така нататък – подписът, който стои отдолу, е на министъра на вътрешните работи. Това няма как да продължава и трябва да бъде променено. Подписът под разрешителния, окончателния документ на Комисията, трябва да бъде на министъра на икономиката, както ние предлагаме, и с това да изчистим процедурата.
Няма никакви други промени в технологията, в начина на извършване на проверки и издаване на документи. Това е по отношение на тази част на Законопроекта.
По отношение на другата основна част на Законопроекта – уеднаквяването, както е написано в нашите мотиви, на режима на оръжията, произведени до 1900 г., и техните копия, много кратко ще се опитам да изброя нещо. Това са: организациите под егидата на Федерация „Черен барут“, Национално движение „Традиция“; Сдружение „Армии“; Сдружение „Клуб Дръзки“ – Варна; Национално движение „Хайдути“; Сдружение „Хайдути“ – Варна, Чикаго, Пловдив; Петрич – русалии. Има още много – просто чета един списък, който е пред мен. Надявам се никой от тези сдружения – български родолюбци, да не се засегне, че съм го пропуснал от тази трибуна. Всички тези хора вършат една дейност, която ние с Вас и гражданите виждаме на големи празници, на възстановки. Като ги видим облечени с униформите, с оръжията от историческото минало на България, много им се радваме. Само че тази работа, освен показването на тези неща, е свързана с изключително много работа по придобиването, съхранението, опазването на оръжието като културно-историческа ценност и тя изисква особено отношение от нас.
Само ще Ви кажа следното: в момента в България майсторите на оръжия, които преди 200 години са били много, сега са не повече от пръстите на едната ми ръка. И те – ако не приемем тази промяна, която Ви предлагаме, не могат да продават своето оръжие, защото то не е произведено, че да кандидатстваме за разрешително по реда на Закона, както е в момента.
Ние предлагаме просто следното: режимът за придобиване на предно пълнещо с черен барут копие на оръжие до 1900 г. да бъде такъв, че да не бъде ограничаван от Закона, а след като го придобие собственикът, решавайки, че ще го изнесе от вкъщи, за да го ползва, тогава да минава на разрешителните регистрационни режими. Това е промяната. Да, тази промяна е желана и чакана от десетина години. Да, тази промяна изискваше да излезем и да заявим подкрепяме ли тези хора в тяхната дейност, в цялостната дейност на тези сдружения, или не ги подкрепяме?
И най-накрая само ще кажа: вижте, България е уникална държава по отношение на оръжието. Нашата история, за разлика от европейската и световната история, има корени в притежаването на оръжия, които не са свързани нито със социален статус, нито с произход, нито с финансови възможности, както е било в цяла Европа, в целия свят в исторически план. Българинът е притежавал, можел е да притежава и всеки е имал оръжие в къщата си. Това е факт, който ние не можем и не трябва даже да си помисляме да пропускаме. Трябва да го заявяваме всеки ден. Защото, ако в една европейска държава пушка вкъщи е имал само феодалът, управителят, синята кръв и ловът е бил привилегия само на богатите, то в България това не е така – в България е традиция, и ние тази традиция трябва да я пазим.
В тази връзка е и последната част от Закона, за която искам да Ви спомена няколко неща: това е един режим за обработване, казвам го общо, разбираемо, тоест маркиране или обезвреждане, и така нататък на оръжия, които са исторически ценности. Тоест намират се в колекции, намират се в музеи и ние по закон трябваше да оперираме върху тези оръжия – да правим технически вмешателства, за да ги приведем във вида, който изисква Законът.
В нашия законопроект, който днес Ви предлагам да подкрепите, се допуска такива оръжия да бъдат маркирани, обезвреждани, дезактивирани и така нататък само когато това не уврежда, не съсипва оръжието – за да бъда по-ясен и за да избягаме от думичката оръжие, която плаши хора, които нямат досег с него.
Пушката на един наш революционер стои в музей и тази пушка, ако изпълним Закона, трябва върху нея да напишем номер или да я обезвредим – да я напълним с олово, да я разпробием, да я заварим или нещо от сорта. Това е недопустимо! Това е светиня! И тя трябва да остане в този си вид, в който е била, в който е, и да се съхранява за бъдещите поколения. Не можем да си позволяваме такива неща! Затова казваме, че ако някакъв елемент от това оръжие ще бъде засегнат, унищожен, повреден, то да не подлежи на този вид и начин на обезопасяване, маркиране и вмешателство върху него.
Аз мога да говоря дълго по темата оръжия, но ще си го спестя, ще го спестя и на Вас. Само Ви моля, подкрепете Закона, защото тези хора го чакат, тези хора ще оценят всички това, което сте направили, и на следващата „Шипка“ или на следващата възстановка в Копривщица, или някъде другаде Вие ще ги видите отново с техните оръжия – с по-безопасните копия на старите оръжия, и мисля, че ще бъдете доволни от това, което сме направили. Благодаря Ви.