ХРИСТО ИВАНОВ (ДБ)1928 думи
Уважаеми господин Председател, уважаеми колеги! Има два особени парламентарни дни – в началото и в края, в които сме между острото противопоставяне между управляващи и опозиция, мнозинства и малцинства, както и да се променят и кампаниите, и които са едни процепи в тези режими, в които все пак можем да опитаме да си кажем и нещо малко по-различно от обичайните конфронтационни тези, с които излизаме тук.
Иначе тази прекрасна достолепна зверилница, разбира се, изисква от нас и страст, и агресия, и желание за конфронтация, но днес е един такъв ден, в който на мен лично ми се иска, възползвайки се, донякъде, може би, злоупотребявайки с позицията си на председател на групата, да кажа нещо малко по-различно. Да излезем извън тези размахвания на пръсти, извън тези слогани и декларации, с които се замеряме с такава страст иначе, и без това не може, и да си кажем, първо, благодаря едни на други. Работихме в тази мелачка на разум, защото освен зверилница, и това е така, защото тук се сблъскваме и целта трябва да е винаги да излиза нещо повече, отколкото сме ние самите – отделните партии, отделните разуми, да се сблъскваме в своите противоречия, да излиза нещо повече.
Та заради това усилие да излиза нещо повече, макар че не беше кой знае колко успешно в този парламент, за пореден път, искам да благодаря на всеки един от Вас. Искам също така да кажа, че ако при цялото ни желание да бъдем любезни и възпитани, някого сме засегнали, прощавайте. Чисто човешки мисля, че са важни тези неща.
Извън това, позволете ми да кажа нещо политическо и със сигурност то не е свързано с това, че аз мисля, че мога да поучавам някого. Но ние трябва да си дадем сметка, че отиваме на тези избори или на избори, които да възпроизведат поредната кампания с поредните клишета, или да се опитаме те да са малко по-различни. Според мен, по скромното ми мнение, ако се опитаме да са малко по-различни, те трябва да се опитат да дадат отговор на един въпрос и този въпрос е как да излезем от тази спирала на политическата криза. Има достатъчно други кризи, които ни връхлетяха, в името на които да опитаме да отговорим на този въпрос. Всеки един от нас да даде рецептата не как не, не против какво, не с кого никога, а как ще се управлява нашата република оттук нататък. Ние опитахме да застанем на позицията, че не можем да си позволим тази кампания сега, още един период на неуправляемост, защото времето, в което могат да се вземат определени решения, изтича. Не сполучихме да удържим този парламент. И други се опитаха, не казвам, че само ние сме опитвали, и отиваме на тази кампания. Нека да опитаме да дадем отговор на въпроса как ще се управлява републиката, какво управление ще има.
И позволете ми наистина в особения дух на този граничен ден да кажа някои наши или мои наблюдения за това и за какво следващият парламент си струва да опита да бъде малко по-добър, или да кажа няколко съжаления.
Аз съжалявам, че ние в този парламент забравихме, че парламентът, или не можахме достатъчно добре да отстоим разбирането, че парламентът съществува заради опозицията. Парламентът не е място, в което се упражнява властта. Властта се дава на избори на някакво мнозинство – то винаги може да се затвори само и да си взема решения. Фактът, че тук сме събрани с опозицията, тя има инструментариума на процедурното бавене, на участието, на изказването и защото парламентът съществува, за да може да спира упражняването на властта, да бъде спирачка върху твърде лесните и твърде бързите решения. Затова е възникнал парламентът. И това нещо ние не можахме в духа на този парламент достатъчно добре да го разберем.
Аз искам откровено да кажа, че ние сбъркахме, сгрешихме с това, че не дадохме адекватно представителство в комисиите на опозицията. Звучи като нещо дребно, процедурно, което сега в този ден, в началото на кампанията не е добре да се казва, но аз искам да го кажа. Искам да кажа, че ние забравихме за своето задължение освен да говорим за нашите избиратели като за целия народ, което всички правим и много обичаме да правим, независимо от това дали са 600 хиляди или са 100 хиляди и малко, забравихме, че наистина трябва да представляваме целия народ, а това означава през цялото време да помним, че трябва да сме в състояние освен да повтаряме като курдисани собствените си тези, да сме в състояние да убеждаваме хора, които мислят различно от нас – често пъти, точно обратното на това, което мислим. Това е нашата длъжност. Не просто да се събираме по състояние на това, че мислим еднакво и да се опитваме от това да формираме някакви мнозинства, ние трябва през цялото време да опитваме да правим някакви мостове. И когато говорим за диалогичност в този труден и толкова обичан спорт, който толкова всички се хвалим и се кълнем в него, и толкова лесно се проваляме постоянно, всъщност трябва да помним това – нашата длъжност е през цялото време да събираме тъканта на това общество, не просто тук да формираме някакви мнозинства по един или друг начин. Ние трябва да издигаме нивото на политическия дебат и това опитахме. Колко се справихме, видяхме.
Но трябва да помним, че парламентът е, освен всичко друго, роза на времената. Имам предвид една знаменита фраза на Августин Блажени, който казва, че има много времена, не е едно време. Има времето на Наказателния кодекс – онзи часовник, с който всеки, който е сгазил някъде закона, отброява давността. Има процедурно време, времето на нашите процедури, с които се занимаваме. Има бюджетното време – как финансовият ресурс, а парите са време. Те са нечий труд, превърнат в хартийки. Как тече това време? Има геополитическото време – онова време, което така ни връхлетя всички нас, когато на 23 февруари всички бяхме сигурни, че няма да има война, а на 24 февруари се събудихме и Киев беше бомбардиран. И онова геополитическо време, от което ние се опитваме да се скрием, криейки се от реалността на тази война.
Та тук в тази зала всички тези времена се събират и се превръщат в национална съдба. Нашите думи, нашите мълчания, нашите действия – всичко това се преплита и се превръща в национална съдба, и особено нашите недостатъци, особено моментите, в които ние се увличаме в лекотата да атакуваме, да унижаваме опонентите си.
Нека опитаме – тези от нас, които ще бъдат и в следващия парламент, и ние самите, и аз самият, защото всичко това, което го казвам като свое съжаление, го адресирам и към себе си, никого не искам да поучавам тук, да си го спомняме всичко това.
Ние трябва да отговорим на въпроса за това как ще се управлява България и той се подразделя на два много важни въпроса – въпросът за войната и въпросът за корупцията.
Въпросът за корупцията не е въпрос ние тук или в политическия дебат да осъдим едни или други лица. Въпросът за корупцията изисква промяна в състоянието на националната политическа система. Той изисква, на първо място, за това каква политическа култура носим ние. Дали е политическата култура на едноличните решения, или е политическата култура на колективните решения, на споделянето на отговорността, на бавното съвместно обсъждане? Ние бяхме много укорявани за това, че се събрахме да обсъдим нещо заедно. Прощавайте, ако някой се е обидил от това, което сме казали помежду си, обсъждайки заедно, но и на нас не ни достига политическа култура на колективно вземане на решения. Не поучавам никого. И аз като лидер винаги си казвам, че не правим достатъчно, но всички ние трябва да правим този избор, защото, ако нямаме в нашите партии автентична култура на колективно вземане на решение, на колективно носене на отговорност с лицата си – тези, които решават, са тези, които стоят отпред и поемат отговорност, ние никога няма да се справим с корупцията. Можем да се сменяме едни или други, да успяваме да окаушим някой или не, но няма да се справим с корупцията. Ако ние не се съгласим, че трябва да реформираме съдебната власт, така че въпросът за това кой е корумпиран и кой не да бъде изваден от политическия дебат и да бъде оставен на независим съд и, да, много се радвам, че стигнахме до това цивилизационно постижение да се радваме, че имаме независим съд в България. Сега остава да имаме и прокуратура, която наистина е неутрална и не служи повече на едни, отколкото на други. И това не означава да я вземем от едните и да я дадем на другите, със сигурност, със сигурност! Трябва да намерим начин да постигнем съгласие да реформираме прокуратурата така, че тя да бъде ничия, освен на закона и освен на националния интерес.
Ние трябва да се съгласим, че трябва да имаме институции, които са наистина независими. Това е трудно, това е бавно, това пречи на моменти. Много пъти се изкушихме в този парламент да вземаме решения, в които да се месим на други институции. Имахме оправданието на всякакви кризи, на всякаква екстраординарност със ситуацията и то не беше достатъчно. И това също е нещо, за което съжалявам. Ние, ако искаме да се справим с корупцията, трябва да се съгласим, че отсъждането на това кой е корумпиран и кой не, не е работа на политическия дебат. Нашата работа е да изградим такива институции и такава правосъдна система, която да може да се справя с това. Но това означава също така, когато има политици, които имат много корупционни въпроси, на които да отговарят, да намерим начин, взимайки колективни решения, те да слязат от сцената, за да не става целият национален политически дебат залог на персоналната съдба на един или друг, който гледа оня часовник с наказателното време, кога ще изтече наказателната давност. Няма друг модел за постигане на политическа устойчивост извън тези съгласия. Те не се записват в закони, в Конституция, те са въпрос на политическа култура и ние всички трябва да се опитваме, в тази кампания, включително да работим за нея.
И въпросът за войната. Корупцията започва от руския модел. Няма какво да се лъжем. И ние трябва да можем, каквото и да мислим за Русия, и аз мога да кажа много хубави неща за тази страна и нейната култура, да се изправим пред реалността, че ние сме обект на агресия. Целият международен модел, в който България съществува и на който се опира нашата сигурност, нашата стабилност, нашата икономическа интеграция, е обект на агресия и ние трябва да защитим нашия начин на живот, нашата свобода, нашия модел на икономическо развитие. И трябва да отговорим на въпроса как ще управляваме България така, че да се справим с тези две огромни предизвикателства – корупцията, и войната. Това е нашата отговорност в следващата кампания. Иначе ще се наричаме с всякакви прилагателни имена, ще показваме високо ниво на политическа култура, като продължаваме да вадим всякакви твърдения от лични срещи и да злоупотребяваме с доверие, което помежду си сме си оказвали. Тази красота няма да я избегнем, но нека да се опитаме поне и другото.
Искам отново да Ви благодаря накрая. Да Ви пожелая преди всичко да сте здрави, да успеете в това безумно време да отделите време за семействата си. Винаги има някой, който има повече нужда от време с Вас, и да го използваме за това да се почувстваме по-добри хора и когато пак се сблъскаме, да можем да се гледаме с малко повече човещина. Всички имаме нужда от това – и аз самият.
И да Ви пожелая успех, всеки както си го представя, но винаги в името на това България да бъде малко по-добре.
Ние ще се явим на тази кампания, продължавайки да пледираме за здрав разум, защото нищо няма да стане, ако не застъпим на това – здрав разум в политиката. Благодаря Ви. (Ръкопляскания.)