ИВЕЛИН ПЪРВАНОВ (ВЪЗРАЖДАНЕ)1757 думи
Госпожо Председател, уважаемо Народно събрание! Миналата година на 8 декември курсанти от Велико Търново бяха на среща в Народното събрание с Комисията по отбрана и изложиха голяма част от своите проблеми. Тогава забелязах, че това е една тенденция, не е еднократен акт, който се е случил с един или два випуска във Военното училище, и тази тенденция ескалира точно през тази година, но мисля, че за следващата тя ще бъде овладяна.
Ние наблягаме тук на финансовия фактор и на стипендиите може би защото не е тайна – и министърът на отбраната го каза, и началникът на Военното училище, че курсанти във Военния университет и в другите учебни заведения са предимно хора от ниските социални слоеве, хората, които са, да кажем, чиито семейства имат проблеми с издръжката си. Това няма как да бъде решено чрез такава социална програма. Все пак отбраната на страната и защитата на националния суверенитет не е просто социална програма, при която да назначаваме хора, които са на най-ниската стълбица на общественото оцеляване в нашата страна.
Не е тайна, че голяма част от военнослужещите, които идват като професионалисти, също постъпват в армията, защото не могат да си намерят друга работа. По този начин ние не можем да разрешим проблемите нито с кадровото окомплектуване, нито с качествения състав, като погледнем за физическата, моралната и психическата пригодност на военнослужещите.
Проблемът е много по-дълбок и има дълбоки корени, да кажем, през последните десетилетия. Неслучайно разисквахме в предишни точки образованието и възпитанието на подрастващите поколения. През последните години просто армията е неглижирана, дори през последните десетилетия. Военната служба е маргинализирана, тя няма никакъв престиж. Никъде в средствата за национално осведомяване, нито пък в образователните центрове престижът на военната професия не е бил защитаван, защото се счита, че модерният свят е глобален, границите са излишни, националната държава е отживелица, новите западни, евро-атлантически ценности всъщност ни убеждават точно в това – че държавата вече е ненужна, държавните институции също.
Като най-сигурният атрибут на държавността и нейният най-голям защитник, армията и въоръжените сили, също са дискредитирани по този начин. Затова подрастващото поколение не вижда своята реализация като защитник на Отечеството. Тук преди време господин Гаджев направи една реплика, като каза, че младите хора търсели риска, а пък военната професия им гарантирала някаква сигурност. Не бих казал, че точно в този момент им гарантира някаква сигурност и някаква предвидимост поради много проста причина. Навремето, когато аз влизах във Военното училище, кандидатите за едно място бяха от пет до 10 – средно по седем-осем души кандидатстваха за едно място. Тогава според доктрината на Варшавския договор, който трябваше да воюва срещу друг блок – НАТО, животът на един военнослужещ от Сухопътните сили по време на бойни действия се измерваше на три минути и половина. Не мисля, че рискът е бил по-малък.
Подрастващото поколение и цялата нация бяха възпитавани в едно – любов към Отечеството, самоотверженост и жертвоготовност. Това в момента е считано за проява на, меко казано, ниско интелектуално развитие. Смятат, че само хора, които нямат достатъчно разсъдък, биха се впечатлили от подобни критерии. Неглижирана е любовта към Отечеството, неглижиран е дългът към Отечеството. Ние ще продължим да имаме този проблем, който имаме сега с курсантите. Няма да го разрешим с няколко финансови действия.
От друга страна, относно престижа на самата военна професия. Още предишният министър, служебният, господин Стоянов, каза, че статутът в момента не му позволява добро заплащане, тъй като в момента курсанти от военните училища се явяват като студенти, просто облекли униформата. Те нямат статуса, който преди това имаха курсантите – на пълноценни военнослужещи.
Сега, когато те са изпращани на стаж по частите, професионалните войници и командирите от нисшия и от висшия състав гледат на тях със снизхождение поради една много проста причина – сегашните курсанти не дават бойно дежурство. Те не дават караул – това, което се даваше преди десетилетия. Тоест те не чувстват дълга към Отечеството в своето ежедневие, в своя бит. Те са просто едни учащи се, които са облекли униформа. Дават вътрешен наряд, но не служат на бойно дежурство.
Когато ги изпратят на стаж, още повече когато бъдат дипломирани, тези хора трябва да командват военнослужещи, професионални войници, някои от които имат вече десетгодишен стаж, хора, които са давали караул, а тези, които трябва да са им началници, дори не са носили караулна служба. Разберете какъв престиж могат да имат те!
Престижът и квалификацията трябва да бъдат възпитавани още от първия ден, в който те стават курсанти във военните училища. Преди клетвата, която се полагаше, се полагаше през първата година. Още през първата година курсантите носеха бойно дежурство, даваха караул, разводач, началник караул. Сега същите тези хора изкарват пет години на лекции като студенти с униформа и след това трябва да имат самочувствието и да имат престижа пред професионалните военни, че са по-компетентни от тях, могат да ги наставляват и командват. Това е невъзможно! Няма как! Единственият начин да бъде променен статутът на курсантите, след като военният министър счита, че не може да им осигури допълнително работа, след като не им е позволена допълнителна работа, защо те да не дават бойно дежурство?! Това е най-елементарното. Даването на бойно дежурство, което да бъде заплащано, както се заплаща и на професионалните военнослужещи.
Тук, естествено, възниква проблемът с количеството, с приетите хора във випуска. Може да се окаже, че някои от випуските не са достатъчни, за да поемат цялото дежурство на военното учебно заведение. Тук именно на първо място идва възпитателната роля на семейството, на обществените институции и на училището. Патриотизмът и любовта към Отечеството, жертвоготовността трябва да бъдат издигнати на пиедестал – нещо, което се неглижира през последните десетилетия.
Няма как да убедите хора, които през цялото време – от детската градина, са били глезени, възпитавани, че не могат да поемат никаква отговорност и някой друг ще се погрижи за тях, да поемат риска. Неслучайно Шарл дьо Гол в своя труд „Острието на шпагата“ казва, че проблемът с окомплектуването на команден състав на Френската армия през втората половина на 19 век и по време на Първата световна война е в това, че армията вече не привлича хората, готови на риск, инициативните хора не постъпват след Наполеоновите войни да служат във френските въоръжени сили. Това е проблемът, който коства загубата на Френската армия по време на Френско-пруската война и тежкото положение, в което тя изпада по време на Първата световна война. Ако не са нейните съюзници, Франция щеше да бъде разгромена още веднъж. Този проблем Шарл дьо Гол описва най-подробно през периода между двете световни войни – проблем, който Френската армия има и през Втората световна война.
Виждам, че сега този проблем го има и Българската армия. Армията и въоръжените сили не привличат инициативните и предприемчивите. Докато армията и въоръжените сили изпълняват само социални функции, те ще привличат хора, които са маргинални, да ги наречем условно, хора, които са се примирили, хора, които са се оставили на волята на съдбата, хора, които не могат да коват бъдещето на страната и които няма да имат инициативата да поведат след себе си останалите, за да я защитят. Няма как да възпитавате командири от хора, които са примирени, от хора, които са унижавани, които са набирани от най-низшите слоеве на нашето общество. Военната професия може да бъде престижна само ако обществото има нова доктрина – нова доктрина, която да постави въоръжените сили като водещи, а не просто като обслужващ персонал на други държави, на блокове, на коалиции. Сега Българската армия не е мотор, въоръжените ни сили не привличат, те нямат инициативност, те са просто обслужващ персонал. Това нещо се случва с всяка изминала година.
Ако въоръжените ни сили нямат собствена стратегия, собствена самостоятелна задача, към която ние да интегрираме нашите съюзници, да ги караме да се съобразяват с нас, да ни помагат и сътрудничат, вместо ние да им бъдем слуги, този кадрови проблем ще доведе до пълна катастрофа. Въоръжените ни сили са пред колапс. Причината не е само във външните фактори.
Тук министър Тагарев преди време говореше за някакви си там пропаганди, някакви думи, свързани с последните военни конфликти. Не, държавите, които изграждат пълноценни въоръжени сили, не се боят от конфликтите и от предизвикателствата. Държавите, които имат пълноценни въоръжени сили, не стискат палци зад ъгъла и не се молят: „Дано нас не ни сполети!“, както тук беше споменато преди това от председателя на Военната комисия, че ние не очакваме никой да ни нападне. Напротив, ние трябва да сме готови някой да ни нападне, защото агресорът точно такива като нас търси – хора неподготвени, хора, които се самозалъгват, че това няма да се случи. Когато се самозалъгвате, че нещо няма да се случи, повярвайте, то се случва в най-неподходящото време.
Ще подкрепим това предложение за повишаване на финансовата издръжка на курсантите, защото считаме, че тя дори е закъсняла. Дори считаме, че тя трябва да бъде още по-висока. Трябва да се промени и статусът им като военнослужещи. Трябва да помислим по-нататък за такава промяна, която да даде възможност на курсантите да бъдат професионалисти още от първия учебен ден, да не се чудим да ги задържаме с финансова санкция – примерно да си платят две, три или четири години от обучението, и те да се чудят после откъде да набавят тези пари. Напротив, би трябвало дори ако прекъснат обучението, да продължат да служат във въоръжените сили и да им се даде възможност след една година отново да продължат образованието си. Годината, в която не учат, не бива да бъде изгубена за нашите въоръжени сили. Старият статус, който имаха в предишните десетилетия – и курсантите, и школниците от военните училища, сержантските, им позволяваше те да продължат службата и като срочнослужещи или с по-нисше звание, след това да продължат образованието си, ако отговарят на критериите. За слаб успех биваха изключвани – това е вярно. Сега ние не можем да си позволим загубата дори на един курсант, защото това е бъдещ командир. Само с финансови средства това е невъзможно.
Защо няма да подкрепим другото предложение, вече беше изтъкнато от колегата Дренчев. Аз само ще отбележа още нещо. Тук пак се говори за статуса на пенсионирания цивилен служител – това трябва да е лице, което е служило най-малко 10 години през последните 10 години и така нататък. Докато започваме да закръгляме и да поставяме някакви условия, все едно военнослужещите и служителите към Министерството на отбраната ще бъдат представители на Камарата на лордовете, няма да привлечем хора за въоръжените сили. Дори една прослужена година трябва да дава допълнителен стимул на хората, които са жертвали част от живота си, за да служат на Отечеството. Пет години или три – нека ги категоризираме в първа, втора, трета, пета категория. Няма значение колко ще бъдат, но всеки ден, прослужен във въоръжените сили на България, трябва да бъде стимулиран и да носи престиж на хората, които са служили.