ВОЛЕН СИДЕРОВ1260 думи
Защото сме в рамките на една колониална схема и не можем да определяме какво да правим със собствената си икономика.
Нали не сте забравили, че за всяко нещо се допитваме до Международния валутен фонд? А оттам обикновено чуваме – няма да пипате заплатите и пенсиите, няма да ги покачвате, няма да ги вдигате, не Ви се позволява.
Затова когато аз или колегите ми от „Атака” от тази трибуна кажем – доходите са много ниски, трябва да се вдигнат, ние се сблъскваме със стена. Аз си давам сметка защо се сблъскваме със стена. Защото хората, които са в политиката, във властта, в държавната власт и тези, които непрекъснато по медиите – това са икономическите анализатори, които всъщност са рупори на неолиберализма, те вече са решили, че България ще бъде поробена държава и не можем да имаме собствена икономика. В това всъщност е целият ключ към бюджета и когато говорим за пари.
Тези 19 милиарда, които обсъждаме сега, каквото и да правим с тях, ще си останат 19 милиарда, което е крайно недостатъчно за държава като България. Ние не сме малка държава. Ние сме сред първите 20 държави по големина в Европа и като население, и като площ. Деветнадесет милиарда републикански бюджет! Тридесет милиарда само за миналата година са чистите приходи на монополите, на чуждестранните вериги, супермаркети, моловете, телефоните, ЕРП-тата и бензиностанциите. Тридесет милиарда годишно те изпомпват от България, а ние тук се караме за 19 милиарда, за 10 милиона там и 10 милиона тук.
Най-после няма ли да отворим очи и да кажем простата истина, че България трябва да промени своя икономически модел на развитие. И без да направи това, тук обсъждането на бюджета всяка година ще бъде едно и също – просто рутинно предъвкване на едни счетоводни данни и забележки от опозицията, която и да е тя: „Вие няма да можете да си изпълните приходите и няма да можете да ги съберете.“ Това чувам вече осем години в три парламента.
Не чувам обаче анализа, който трябва да се чуе най-после в България, че след 2008 г., след така наречената криза – глобална, финансова, икономическа, ние трябва да мислим за нов икономически модел в Европа. Нали сме в Европейския съюз? Защо не предлагаме ние, българите, да променим този модел, да започне една нова икономика, която да бъде икономика на регулацията, икономика на социалната справедливост, икономика на антиглобализацията, тъй като основният виновник за положението, в което се намираме, е глобализацията.
Този процес, който започна след 70-те години в света и особено след 1980-1981 г., който наложи турбокапитализма, който наложи пазарния фундаментализъм, който наложи само задължения – пазарни, търговски, но не задължения по отношение на труда, не по отношение цената на труда, по отношение на здравеопазването, на публичния сектор, на услугите, които засягат всички нас, здравните услуги. В това отношение държавите, които са подчинени на така наречения Вашингтонски консенсус, нямат задължения. Там хората могат да измират от липса на лекарства или от нисък стандарт на живот, важно е обаче да има свободно движение на капитали и стоки. Това е най-важното нещо на света за пазарните фундаменталисти. Да, те го постигнаха, в резултат на което потопиха в мизерия стотици милиони хора по света.
Това е официален доклад на ООН – програмата на ООН, която казва, че в резултат на мерките, в които бяха вкарани държавите от Източна Европа, стотици милиони източноевропейци живеят мизерно, по-лошо, и това положение се задълбочава. Това е официален доклад на ООН, констатация, но тя не храни, тя не грее, тя не топли, както и констатациите на фундаменталисти в икономиката, пазарни фундаменталисти, като класическия представител на Чикагската школа Милтън Фридман, който преди да почине каза, че май сгрешихме, като оказахме натиск върху държавите от Източна Европа да приватизират на всяка цена. „Оказахме натиск!” Вижте, ние си мислехме, че това беше по решение на някои мъдри наши ръководители, то се оказа, че те ни оказали натиск, който аз, разбира се, съм го писал много пъти, но това се отхвърляше с насмешка. Това било грешка, каза Фридман и почина, пресели се в по-добрия свят.
Още един гуру на неолиберализма – Франсис Фукуяма, чули сте го вероятно или може би сте чели неговата книга „Краят на историята”. Той обяви краят на историята, защото комунизмът падна, победи капитализмът, победи глобализмът и повече няма за какво да мислим, историята свърши. Не щеш ли, само след няколко дни същият Фукуяма взе че се поправи и каза: „Май ще трябва да се засили значението на националните държави, защото нещата не отиват на добре”. Понеже ние днес какво имаме? Имаме сблъсък не между капитализъм и комунизъм, имаме между глобализъм и тежненията да има повече национален суверенитет и национални държави. От една страна, има натиск националните държави да бъдат смачкани, съответно техните бюджети балансирани, както се казва културно всъщност на смачкани, а частният капитал, транснационалните корпорации да правят каквото си искат и да колонизират държавите, да им използват печалбите и това да се нарича свободен пазарен капитализъм.
Всъщност едва ли някой си прави илюзията днес, че пазар, за какъвто е пледирал горкият дядо Адам Смит, отдавна не съществува. И сега, ако продължават нашите икономически анализатори и стипендианти на Сорос да повтарят тази мантра: „Повече пазар, по-малко държава”, на тях не може да им се каже нищо друго, освен че са промити мозъци, защото това отдавна не важи – нито има конкуренция в днешно време, нито нормален пазар, нито състезания между пазарни субекти.
Тази невидима ръка на Адам Смит, която я пишеше едно време в учебниците по икономика и тогава той се изучаваше като буржоазен автор във ВИИ „Карл Маркс“, сега се изучава сигурно като титан на прогреса в УНСС, тази невидима ръка на пазара отдавна е видима, освен това ни е хванала за шията, така че не можем да дишаме, защото днес ние нямаме конкуренция, нямаме пазар. И когато чуя някой да казва, обикновено отдясно, но всъщност и от ляво го правят, че трябва да се повиши конкурентоспособността и пазарният принцип, просто ми става смешно, но и тъжно. Няма пазар, уважаеми дами и господа народни представители. Има диктат на транснационалните компании, които са с бюджети много по-големи от националните. Само си представете 19 милиарда лева какво са за една корпорация. Това за нея са джобни пари – 8-9 млрд. евро. Това е нашият бюджет. Това обсъждаме днес, вчера и ще го гласуваме.
Ние сме в състояние на война – глобализъм или възвръщане на националните суверенитети? Това е въпросът, с който Европа трябва да се заеме. И тя се заема, защото все по-силни стават там политическите партии, които държат на връщане на националния суверенитет, затваряне, а не отваряне, повече протекция, повече национален суверенитет, по-малко диктат отгоре и по-малко свободно движение, защото това свободно движение всъщност изяжда националните икономики. Целта на глобализацията е националните държави да бъдат смачкани, да бъдат доведени до фикция, която само да гласува едни счетоводни данни, а всъщност хората, които живеят там, да бъдат подчинени на интересите на този, който диктува – от Уолстрийт ли ще бъде, или оттам някъде, който диктува как да стават нещата. А той така диктуваше досега, че потопи в криза света. И сега светът вече реагира на това. За съжаление в България не чувам този глас на реакции и протест. Чуваме много протестиращи викове, но защо сред тях няма нито един, който да иска нов икономически модел? Няма нито един, който да каже: „Имаме нужда от нова икономическа философия, от друг тип икономика, има нужда от излизане от робството, а не набутване още в това робство, на още пазарен неолиберализъм”, защото много от протестиращите, които са отвън, са пак такива рупори на неолиберализма. Имаме нужда от социална справедливост, имаме нужда от регулация, имаме нужда от друг тип държава, имаме нужда от интензивно развитие.