ЯНАКИ СТОИЛОВ1411 думи
Използвам възможността в началото да изразя почит към паметта на Йордан Соколов от името на Парламентарната група на БСП лява България и лично от мое име. Ние бяхме политически опоненти в години, през които думата „политика” имаше повече съдържание отколкото има днес.
Сега по обсъжданата тема на предложения Законопроект за равнопоставеност на жените и мъжете.
Аз разделям законопроектите на такива, които са обосновани и полезни, икоито са вредни и безполезни.
Представеният и обсъждан Законопроект мога да отнеса към категорията на безполезните. Тоест той няма да попречи с нещо, за съжаление, няма и да помогне с почти нищо от това, което се съдържа в него.
В същото време претенциите ми не са юридически, защото Законопроектът има сравнително добра структура, но почти няма социално съдържание. Дотук преобладаваха думи „че се приветства, подкрепя”, а дори един от народните представители каза, че с него ние продължаваме цивилизационно да се интегрираме в Европа и в Европейския съюз.
Може би ще се постави въпросът защо като социалист не заявявам подкрепа за този Законопроект? Още в началото ще отговаря: защото освен социалист, аз съм юрист и парламентарист и във всеки един акт, който тук се обсъжда и приема, се опитвам да видя какви са последиците и какви главно икономически и социални проблеми той може да реши.
Този Закон, както признават и неговите вносители и поддръжници, всъщност създава една административна рамка от длъжностни лица, институции, които ще приемат стратегии, програми, в които ще се разпределят служебни функции за това да се допринесе да бъдат премахнати различията между половете и те да получат равни възможности. Описано е какво означава равнопоставеност.
Но нека да се върнем малко в историята, за да преценим къде се намираме и до каква степен се придвижваме напред.
Още Френската буржоазна революция започва с женски бунтове и тогава едни от най-прогресивните жени казват, че щом жената може да се качи на ешафода, имайки предвид смъртта на Мария-Антоанета, тя трябва да има право да застане и на парламентарната трибуна. Но дори във времето и десетилетия след Американската, след Френската буржоазна революция, жената е оставала извън обхвата на принципа: „Всички хора са свободни и равни”. През 1824 г. Джеймс Мил пише, че интересите на жените са включени в тези на бащите или на съпрузите им. Едва в средата на ХІХ век чрез женските движения, доста по-късно чрез движенията за граждански права, чрез инициативите на суфражистките, които се борят за равни политически права, за участие на жените в изборния процес, тази тема се актуализира и чрез политическите позиции и борби тя започва да намира и законодателни решения. Главният принос за това е на създадените социалистически и работнически движения.
През 1879 г. Август Бебел в своето произведение „Жената и социализмът” казва нещо, което е актуално и днес: „Не може да има освобождение на човечеството без социалната независимост на половете”. В края на ХІХ век Клара Цеткин, други активисти на движението все по-настойчиво поставят въпроса за реалното изравняване на жените с мъжете и за тяхното пълноценно участие в икономическия, социалния и политическия живот.
През 1906 г. се приема първата Международна конвенция, така наречената „Бернска конвенция” за забрана на нощния труд за жени. И в крак с най-напредничавите идеи още Бузлуджанската програма на Българската социалдемократическа партия от 1891 г. се обявява за социално и политическо равенство между двата пола, за всеобщо избирателно право на всички над 21 години без разлика на пола.
Едва през 30-те години на ХХ век в България се въвеждат ограничени избирателни права на жените и трябва да дочакаме 1944 г. – още през октомври в Наредбата-закон за изравняване на двата пола, в резултат на настойчивите и последователни усилия на комунистическата партия и социалистическото управление в България вече може да се говори за почти пълно юридическо изравняване на жените и мъжете. Благодарение на тези усилия в България жените получават пълни избирателни права преди това да стане в често даваните ни за пример други европейски държави, по-специално Франция, Швейцария.
Затова се обръщам към колегите и си позволявам тази историческа ретроспекция, за да им вдъхна малко повече самочувствие и за да им покажа, че тези борби са продължавали в нашата история десетки години. В годините на социализма, без да претендираме за това, че са решени всички проблеми, настъпват най-успешните години за изравняването на двата пола. Тогава се създават завидни и социални права на жените.
Искам да отбележа, че ако има малко положителни неща през последните две десетилетия, това е, че продължи политиката на увеличаване на правата на жените, с оглед на възможността те да отглеждат деца и България има един от най-продължителния отпуск за отглеждане на деца, като част от него е платен. Така че в това море от множество проблеми днес има и някои действия, които затвърждават започнати политики, но, за съжаление, това е по-скоро изключение, отколкото правило.
В този Закон няма как да бъдат решени реалните проблеми, защото те са въпрос на конкретни политики. Това е една институционална рамка, както вече отбелязахме, но остават открити най-тежките въпроси за равното заплащане на труда. По различни статистики чувствителни са тези разлики, когато за една и съща длъжност, и за една и съща работа жените в България на редица места получават по-ниско възнаграждение. Това особено се отнася за частния сектор, в по-малка степен за държавните институции.
Има реални проблеми при подбора на кадрите. Те бяха споделени от някои от предишните оратори. Трафикът на хора засяга в най-голяма степен жените и то тези, които са млади и които трябва да бъдат подложени на различни форми на експлоатация във форми, доста по-примитивни за това, което си представяме, че трябва да бъде действителността през ХХІ век.
Този Закон реално ще доведе до определяне на така наречените „полови координатори”, тоест на допълнителни длъжностни характеристики. Надяваме се, че както е казано в Законопроекта, това няма да бъде съпроводено с допълнителни финансови разходи за държавата.
Споменахме вече какви други административни действия се предвиждат. Дори може би точно в този Закон, ако трябва да се претендира за пълна равнопоставеност, трябва да имаме и съпредседатели на Националния съвет по равнопоставеност на жените и мъжете и освен министърът на труда и социалната политика да предложим и госпожа Кунева, като така най-универсална, също да заема този пост и така те да символизират това пълно равенство на половете, тръгвайки от решаването на административните и стигайки, да се надяваме и по другите по-важни теми.
Обещанията, които тук прозвучаха, че изравняването на половете всъщност няма да бъде към по-добрата посока, а към по-лошата. Например затова, че в резултат на пенсионната реформа след няколко години жените ще се пенсионират при същите изисквания, както мъжете и нека да припомним, че те вече са доста по-високи, от гледна точка на изискуемия трудов стаж и възраст.
По отношение на Индекса на човешкото развитие, който се използва от ООН, нека да припомним, че България беше в първата тридесетица на прага на 90-те години, а днес се намираме на 57-мо, 58-мо място и този показател, за съжаление, засяга толкова жените, колкото и мъжете. Защото в обществото, което изживява толкова тежки проблеми и има толкова дълбоки социални язви, създаването на тези закони е като че ли повече маскиране на проблемите, отколкото път към тяхното преодоляване.
Това са моите мотиви да се въздържа по този Законопроект, като в същото време се отнасям с известно разбиране към тези, които заявяват, че ще го подкрепят, защото това наистина е едно послание, което съдържа добра воля. Не бих я нарекъл политическа, защото политическата воля винаги трябва да води до някакви реални стъпки и резултати. Така че това е поредният закон-лозунг. Такива вече бяха приети за младежта – един закон също до голяма степен изпразнен от юридическо съдържание, той е само Закон за младежките организации.
Подготвя се закон за възрастните хора. И вместо ние да решаваме най-наболелите проблеми на възрастните хора, отново можем да го разглеждаме като необходим закон, но ако го възприемаме като закон за организациите и съдействие на дейността на организациите на възрастните хора. Затова моят призив, който знам, че едва ли ще доведе до реализация: нека да се заемем с повече реални проблеми и законодателните, и управленските стъпки да бъдат освободени до известна степен от този лозунгов характер. Затова има декларации, обръщения на парламента – те също могат да бъдат използвани.
А по отношение на законодателството, да съсредоточим своите усилия например към това, което трябваше да бъде изпълнено – да разполагаме с реални мерки в краткосрочен и средносрочен план за преодоляване на демографската криза, за справяне с безработицата, за повишаване на социалния статус на българските граждани и, разбира се, с изпреварващи темпове да бъдат решавани проблемите на жените, така че те да не бъдат в каквото и да е неравностойно положение спрямо мъжете. Благодаря Ви.