МИНИСТЪР ТРАЙЧО ТРАЙКОВ1184 думи
Уважаеми колеги, ако започвахме наново, нещата щяха да стоят по съвсем различен начин, затова постоянно се връщаме в този дискурс. Много е важно каква е ситуацията, в която сме – какво трябва да платим, ако не направим нищо и какви варианти имаме да действаме отсега нататък.
Вариант № 1. Казваме: „Край, каквото било–било! Един милиард евро, заровен в площадката. Дотук сме, ще се съдим с руснаците - още няколко стотин милиона. Готово! Край! Милиард и половина – два заминали!”. Ако искаме този вариант, окей – нека да се чуе, нека да има обществен консенсус по въпроса, ще го направим така.
Каква беше логиката и подходът на новото правителство? Ние казахме: „Първо, ще направим анализ дали искаме ние да влезем, финансирайки 51% българско участие”. Ние казахме: „Не, не искаме да направим това”. Това е един търговски проект със свой търговски риск, има направени анализи и финансови модели. При определени допускания, сметката излиза. Знаете, че при прогнозирането на търговските проекти се правят допускания и ако им вярвате, тогава поемате риска, че те ще се случат и ще спечелите. Така че има направени такива допускания – може да стане, може и да не стане, може да е печеливш.
Само че ние казахме и аз лично смятам, че България нито може да си позволи да инвестира 5 милиарда в проекта, поемайки такъв риск, нито има нужда и желание да го прави. Затова започваме да търсим инвеститор, който е склонен да рискува собствените си пари, така че това, което вече сме платили, в крайна сметка да се материализира като някакъв дивидент. За тази цел започнахме да търсим стратегически инвеститор, а това отнема време. Знаете, че имаше история с „RWE” - известно време те преоценяваха желанието си да останат в проекта и в крайна сметка прецениха, че към тогавашната финансова структура няма как да се случи това, което е заложено в предварителното проектоспоразумение.
Оттук нататък ние продължаваме с процедурата за стратегическия инвеститор. Въпросът е: какво става дотогава? Пак има варианти.
Първо, казваме на руснаците: „Колеги, имаме нужда от една година. Дотогава няма откъде да вземем пари. Замразяваме проекта”. Първият вариант би бил те да се съгласят и да финансират със свои собствени средства работите дотогава. Вторият вариант би бил да кажат: „Не, това ни е прекалено дълго”, затова пак отиваме на арбитраж.
В резултат на няколкомесечните ни разговори започва да се материализира вариант за възможност номер едно, тоест те казват: „Добре, разбираме, че искате да вкарате стратегически инвеститор в проекта. Разбираме, че нямате възможност и не желаете да поемете риска да финансирате междинно през това време проекта. Затова сме склонни да разгледаме схема, при която поемаме на свой риск финансирането в междинния период”.
Въпросът е, когато те предоставят такова финансиране, какви гаранции ще имат, че ще си получат парите обратно. Първият и най-чист вариант би бил държавна гаранция. Ние казахме: „Няма да дадем държавна гаранция”. Вторият доста чист вариант за квазидържавна гаранция би бил гаранции от Националната електрическа компания или Българския енергиен холдинг, тоест залагат се активите – залага се мрежата на НЕК, ако сметките от „Белене” не излязат, се удовлетворяват оттам. Ние не сме съгласни с този вариант.
Тогава казаха: „Добре, отиваме към нещо като проектно финансиране”. Проектно финансиране за проект от магнитуда на „Белене”, още повече в ядрената енергетика, е нещо твърде необичайно. Подобен вариант би бил руснаците да предоставят финансиране, като срещу това получат съответстващ дял от капитала на проектната компания с ангажимента при намиране на стратегически инвеститор този дял да бъде продаден на стратегическия инвеститор.
Оттук започнахме вече по-сериозна дискусия, защото това показа качествено ново отношение, а именно готовността на някой различен от държавата и НЕК да заложи парите си върху успеха на този проект.
Тук обаче имаме редица ограничения. Тук идвам до отговора на въпроса на господин Петър Димитров: „Мога ли да дам гаранции, че проектът ще се реализира?”. Господин Димитров, не мога да дам, защото не знам дали руската страна ще приеме нашето предложение.
В момента подготвяме предложение, което изключва вероятността на какъвто и да е етап от развитието на проекта руската страна да се озове с по-голям дял в проектната компания от нас. Идеята е, първо, компанията да се финансира дялово, а след това самата компания – с дълг. Ако схемата стане такава и през това време не се подписва договор за строителство, но се развива, преговаря се по него, стига се до някакво положение, оставя се възможността на новия инвеститор да приеме или не приеме, да внесе своите виждания, ако всичко това стане, ако договорим и ескалацията по договора за строителство – основното нещо, което би предопределило интереса на стратегическия инвеститор, тогава има шанс цялото това нещо да се случи. Казвам ви, това би било чудо. Гаранции, че едно чудо ще се случи, не мога да дам.
Господин Костов, да изчакаме мнението на консултанта, естествено, това бихме направили, ако започнем. Всъщност, това го правим и сега. Затова не ангажираме свои пари, а искаме консултантът да създаде предпоставки да влезе инвеститор. Въпросът е какво става в междинния период – това, за което говорим.
Господин Петков, естествено, позитивният ефект от започването на проекта трудно би могъл да бъде оспорен. Това е нещо, което е допълнителен плюс към желанието да се намери начин то да се случи по стратегически и икономически обоснован за България начин.
Колко средства до момента са инвестирани? Около 600 млн. лв. кеш в последните две години. Преди това има и други средства за площадката, нематериални активи като намирането въобще на площадка. Това е скъп, времеемък и невинаги възможен процес. Инвеститори, които са разглеждали възможността за включване на проекта, оценяват самия факт за наличието на площадка и че проектът може да се случи на неколкостотин милиона. Те кореспондират пък на историческите разходи, които сме имали. Може да се каже, че вложените средства са около 1 млрд. лв.
Господин Иванов, кой и при какви условия ще даде заема? Неслучайно обясних, че това не е заем, който се дава като заем. Той по същество е заем, защото са пари, които строителят дава, за да може проектът да се случи и след това да си ги вземе. (Реплики от народния представител Иван Иванов.) По същество е заем, но по форма няма нищо общо със заема. Дори когато ще има заемна компонента, тя ще бъде към централата, тоест кредиторът трябва да приеме възможността да бъде удовлетворен, да си получи заема обратно. Тук стигаме до въпроса за електроенергията. Всъщност кредиторът няма да получи заема си чрез електроенергия, а чрез печалбата на дружеството, ако я има. Това пак е риск, който той поема.
По отношение на лицензирането, в момента втората редакция на техническия проект е в Агенцията за ядрено регулиране. След като първият път тя е имала неколкостотин или дори над хиляда забележки по него, те са адресирани и в момента преработеният проект е в агенцията. Предполага се някъде към средата на годината, ако всичко е наред, би могло да бъде лицензиран и есента да започне работата.
В този план не разглеждаме възможността за дългосрочен договор за изкупуване от страна на НЕК на електроенергия от централата, защото това би било друг начин за даване на корпоративна гаранция. За съжаление това се е случило с “Марица-1 и 3” – това е цяла отделна тема за разговори и размисли. Благодаря.