29 май 2019 г.

Благодаря, уважаема госпожо Председател. Уважаеми колеги, представям на Вашето внимание: „ДОКЛАД относно Указ № 124 на Президента на Република България, постъпил на 27 май 2019 г., за връщане за ново обсъждане на Закона за изменение и допълнение на Закона за държавната собственост, приет от Народното събрание на 15 май 2019 г. и мотивите към Указа На свое заседание, проведено на 28 май 2019 г., Комисията по правни въпроси обсъди Указ № 124 на Президента на Република България, постъпил на 27 май 2019 г., за връщане за ново обсъждане на Закона за изменение и допълнение на Закона за държавната собственост, приет от Народното събрание на 15 май 2019 г. и мотивите към Указа. На заседанието присъстваха: от администрацията на Президента на Република България – проф. Емилия Друмева – секретар по правни въпроси, и госпожа Невин Фети – съветник по правни въпроси; от Министерството на регионалното развитие и благоустройството – господин Валентин Йовев – заместник министър, госпожа Боянка Георгиева – директор дирекция „Правна“, госпожа Бояна Хаджиева – старши юрисконсулт, и госпожа Ивелина Минчева – държавен експерт в дирекция „Държавна собственост“, и от Министерството на правосъдието – господин Данаил Кирилов – министър, и госпожа Галина Димитрова – държавен експерт в дирекция „Съвет по законодателство“. Професор Емилия Друмева докладва на членовете на Комисията Указа на Президента на Република България и мотивите към него. На основание чл. 101, ал. 1 от Конституцията на Република България Президентът връща за ново обсъждане в Народното събрание разпоредбите на § 3, т. 1 относно чл. 39б, ал. 1, т. 1 в частта „или обекти с национално значение“ и ал. 2, изречение първо в частта „една трета“, както и § 4 от Закона за изменение и допълнение на Закона за държавната собственост, приет на 15 май 2019 г. В мотивите си Президентът посочва, че промените относно предварителното изпълнение на отчуждителни актове е приложимо за национални обекти, но с предложените промени към тях се добавят обекти с национално значение, определени като такива със закон или с акт на Министерския съвет. Във ветото се отбелязва, че при липсата на критерии, по които Министерският съвет обявява обектите с национално значение, приложното поле на предварителното изпълнение може да засегне множество частни имоти без гаранции, че това са обекти за общо ползване в обществен интерес. Президентът възразява срещу въвеждането на ограничение спрямо размера на определяната от съда парична гаранция, която е една трета от обезщетението съгласно акта за отчуждаване. Той посочва, че в мотивите към Законопроекта няма аргументи защо гаранцията е определена на една трета, а не на по-висока или по ниска стойност, като смята, че фиксираният размер на гаранцията само спрямо определеното с отчуждителния акт обезщетение намалява сигурността, че собственикът ще получи равностойно обезщетение, както изисква чл. 17, ал. 5 от Конституцията. Според държавния глава равностойното обезщетение следва да се изчислява не само на база пазарна оценка на имота, но и да обхваща пропуснатите ползи и нанесените вреди. Държавният глава изразява и несъгласието си с въвеждането на изключение от правилото, което предвижда специален режим за обезщетенията при отчуждаване на земеделски земи и горски територии, когато едно физическо лице, юридическо лице или едни и същи съсобственици имат такива имоти с обща площ над 50 декара. Той посочва, че в мотивите на внесения законопроект няма аргументи защо се визират точно имоти с обща площ над 50 декара. Президентът смята, че направената промяна създава риск вместо да се ускори процесът на изграждане на значими национални обекти, той да бъде забавен. Министърът на правосъдието посочи, че Конституционният съд се е произнасял относно отчуждителното производство, което е и главен акцент на законодателните промени. Той отбеляза, че промяната относно размера на паричната гаранция на една трета от внесеното обезщетение е балансирана и служи за обезпечаване на интересите на собственика на имота. Господин Кирилов добави, че изменението на чл. 42а създава гъвкава правна възможност между паричното и имущественото обезщетяване с оглед на това, че земеделски земи или горски територии са национална ценност. Господин Йовев отправи благодарност към Президента, че е подкрепил философията на Закона, но изрази несъгласието си с върнатите разпоредби за ново обсъждане. Той посочи, че промените в Закона за държавната собственост са в пълно съответствие с разпоредбите на Конституцията на Република България. В дискусията взе участие народният представител Александър Ненков, който изрази несъгласието си с мотивите на Президента за ново обсъждане на Закона за изменение и допълнение на Закона за държавната собственост, като посочи че с него изцяло е намерен балансът между частната и държавната собственост, както и че частната собственост е защитена в максимална степен. Той отбеляза, че размерът на гаранцията, определен в размер на една трета от внесеното обезщетение, е напълно достатъчен да покрие изискванията на предвидените в него обезщетения и да гарантира в пълна степен правата на засегнатите собственици, включително и при увеличаване на размера на определеното обезщетение от съда. В резултат на проведеното обсъждане Комисията по правни въпроси с 14 гласа „за“, без „против“ и „въздържал се“ предлага на Народното събрание да приеме повторно Закона за изменение и допълнение на Закона за държавната собственост, приет от Народното събрание на 15 май 2019 г.“

Благодаря, уважаеми господин Председател. Уважаеми колеги, ще направя кратко изказване с правните аргументи. На първо място, в мотивите си Президентът посочва, че направената промяна относно понятието „обект с национално значение“ създава риск в прилагането по изключение на предварително изпълнение на отчуждителните актове само за национални обекти, които несъмнено са за общо ползване, и е в обществен интерес да се превърне в правило. Предвид дискреционната власт на Министерския съвет да обявява обекти с национално значение, приложното поле на предварителното изпълнение на невлезлите в сила отчуждителни актове според президента може значително да нарасне и да се разпростре върху множество частни имоти. Тук следва да отбележим, че не сме съгласни с неговата теза, тъй като с приетите промени през 2003 г. в Закона за устройство на територията е била създадена т. 62 от „Допълнителните разпоредби“, а именно: „т. 62: „обект с национално значение е обект, определен като такъв с акт на Министерския съвет“. Не бива да се забравя, че още в началото на управлението на Политическа партия ГЕРБ е променена тази разпоредба, като ние самите сме променили дефиницията на „обект с национално значение“, като сме добавили, отчели сме важността и сме предвидили възможността на първо място „обект с национално значение“ да бъде такъв, определен със закон, и едва като втора възможност да запазим действащия текст с акт на Министерския съвет. Промяната е обнародвана в брой 87 на „Държавен вестник“ от 5 ноември 2010 г. Предложената промяна чрез разширяване приложното поле на института на предварителното изпълнение на отчуждителния акт не предпоставя възникването на порочна практика, тъй като уредбата е въведена още през 2003 г., а обявяването за „обект с национално значение“ с решение на Министерския съвет е обусловено от посочването на категорични и безспорни аргументи относно националната значимост на всеобща полезност на обекта. На второ място, не споделяме мотивите на Президента относно определяне размера на паричната гаранция, която е една трета от размера на внесеното обезщетение, тъй като механизмът на въведените обезщетения, при които правата на собствениците на имоти, които се отчуждават – да бъдат максимално защитени, изцяло се запазва. Съдът е този, който продължава да определя размера на паричната гаранция за внесеното обезщетение. С приетата промяна относно размера на паричната гаранция на една трета от внесеното обезщетение се постига сигурност и предвидимост, че тя няма да бъде в символичен размер. Ще се постигне точно обратното – определяемост на гаранцията, като би се улеснил съдът при определяне размера на паричната гаранция. В съответствие с практиката съдът към момента може да определи по-голям или по малък размер на гаранцията в зависимост от интересите на собственика на имота. Със Закона за изменение и допълнение на Закона за държавната собственост се определя този размер да е точно една трета от внесеното обезщетение. Същевременно трябва да се съобрази обезпечителната нужда на собственика на отчуждения имот. При наличие на настъпили вреди вследствие на отчуждителната процедура, независимо от размера им, собственикът на отчуждителния имот ще бъде обезщетен и неговите вреди ще бъдат репарирани. Определената от съда парична гаранция няма отношение за защита правата на собственика на отчуждителния акт, а има само обезпечителна функция. Ето защо смятаме, че предвиденият размер на паричната гаранция в размер от една трета е съобразен с нуждата от парична гаранция при допускане на предварително изпълнение на акта за отчуждаване, като държи сметка за ролята на държавата като страна в отчуждителната процедура. На трето място, не поддържаме и тезата на Президента на Република България, че с разпоредбата се създава неравнопоставеност между дребните и едрите собственици на земеделски и горски територии. С предложената промяна в § 4 на Закона за изменение и допълнение на Закона за държавната собственост се цели да се отговори именно на обществените очаквания за справедливо обезщетение. При стопански субект, който притежава маломерни имоти и имоти с обща площ над 50 декара, е стопански оправдано да се приеме, че той е инвестирал в инвентар, съоръжения, работна ръка. Парично обезщетение на маломерните имоти е стопански неоправдано и несправедливо, тъй като този стопански субект има интерес да поддържа, да обработва и стопанисва земеделските земи и горските територии. Затова смятаме, че е оправдано в отчуждителната процедура, когато се обезщетяват собствениците, да се вземе предвид техният интерес като критерият от 50 декара е ориентир за интереса на собственика от парично или имуществено обезщетяване, а определянето на размера като критерий е изцяло в прерогатив на законодателната власт и неговият размер е обсъждан и в посока за увеличаването му, и в посока за неговото намаляване. Благодаря Ви.

Уважаеми господин Председател, преди да направя изказване ще помоля за процедура за допуск в залата на заместник-министъра на Регионалното развитие и благоустройството господин Валентин Йовев.

Благодаря. Уважаеми господин Председател, уважаеми народни представители, уважаеми господин Министър! Повечето от правните аргументи за това да не бъде подкрепено ветото на Президента и да бъде гласуван повторно Законът за изменение и допълнение на Закона за държавната собственост ги чухте от госпожа Анна Александрова – председател на Правната комисия. Аз ще се спра също на няколко момента от ветото, които бяха обхванати от нейния коментар, но може би с един малко по-различен поглед. На първо място, Президентът казва, че приветства промените, по принцип подкрепя идеята. Всъщност на практика с това вето и с тези разпоредби, които той иска да бъдат отхвърлени, е точно обратното на това, което е написано в мотивите. С ветото си на практика той не подкрепя по никакъв начин идеята за ускоряване на инвестиционния процес не само по отношение на инфраструктурни обекти като магистрали, газопроводи, пристанища, но и по отношение изграждането на индустриални зони. Това е по общата част на мотивите, оформени като преамбюл преди аргументите на президента. Основният аргумент, който се развива в точка първа от мотивите на ветото на Президента, е, че всъщност с приетия Закон едва ли не, ако не се нарушава, то поне се заобикаля разпоредбата на Конституцията, обективирана в чл. 17 по отношение на правото на собственост, като се релевират мотиви, че с предвиждането на гаранция, с внасянето на гаранция в размер на една трета, едва ли не по този начин се нарушава частната собственост, като президентът е записал следното: „С възможността инвеститорът да влезе във владение на имот частна собственост и да започне строителни дейности, като се заплаща само обезщетението, съгласно невлезлия още в сила отчуждителен акт и допълнителна гаранция в силно намален размер, на практика се допуска отнемане на правото на собственост.“ Освен като правен нонсенс, това по друг начин няма как да бъде определено, тъй като по никакъв начин с тези разпоредби, които са записани в Закона и специално в неговия § 3, няма отнемане на правото на собственост. Затова аз ще си позволя да цитирам какво е записано в ал. 1 на § 3 и на чл. 39б: „В седемдневен срок от постъпване на искане от органа, издал акта за отчуждаване и/или от инвеститора, съдът в закрито заседание допуска предварително изпълнение на акта за отчуждаване, когато това се налага, за да се защитят особено важни държавни или обществени интереси, при наличието на следните условия:…“ Тоест тази норма е императивна, няма как без тези условия да бъде продължена процедурата по отчуждаване. „ 1. с влязъл в сила подробен устройствен план имотът е отреден за изграждане на национален обект или обект с национално значение по смисъла на Закона за устройство на територията; 2. имотът не е единствено жилище на собственика;“. Точка 3, най-важната точка в този случай, която всъщност изцяло опровергава твърдението на президента за дори сянка на съмнение по отношение на конституционосъобразността, а именно „определеното с акта обезщетение е внесено по сметка на правоимащите лица, а в случаите по чл. 39а, ал. 1, както и в случаите, в които не е предоставена сметка от правоимащите лица – по сметка на областния управител.“ Изпълнени са условията, които Конституцията казва и които са цитирани в мотивите на ветото – отчуждаването на частна собственост за осъществяване на важни държавни или общински проекти и нужди да става само след предварително и равностойно обезщетение. Гаранцията, за която говори президентът, не представлява това обезщетение. Тук, за съжаление, отново имаме смесване и объркване на това какво е обезщетението за отчуждаване и какви са смисълът и идеята на гаранцията, която се дължи от инвеститора. В първия вариант, тоест преди да бъдат направени промени в Правната комисия по време на второто четене, гаранцията беше определена до една трета, което действително предизвикваше известни съмнения за това доколко тази гаранция ще защити интересите на собствениците на отчуждавания имот. С направената корекция обаче на една трета, тоест не до една трета, а със сигурност на една трета, смятам, че тези интереси са защитени и по никакъв начин не се стига до ощетяване – така, както твърди президентът в указа, с който е върнал Закона за ново обсъждане. По отношение на направения анализ в мотивите за това, че тук с решение на Министерския съвет могат да бъдат обявявани обектите с национално значение и прекалено се разширявал техният обхват, аз смятам, че, от друга страна, по този начин всъщност се постига изцяло публичност и прозрачност и на практика, ако бъде обявен с такова решение обект, който не отговаря на съответните законови изисквания, то няма как това да остане незабелязано и този акт на Министерския съвет няма как да не бъде оспорен, включително от заинтересованите лица. В заключение мога да кажа, че, за съжаление, отново имаме пред себе си вето, което е мотивирано и което е основано на аргументи, псевдоправни аргументи бих ги нарекъл, които, за съжаление, не отговарят на същността на Закона и на това, което действително е предвидено в него. За съжаление, ние сме свидетели, че от страна на Президентската институция като че ли имаме внасяне и връщане на закони напук, без да има съответната ясна и точна правна обосновка. Тук сме свидетели, пак казвам, на вето, в което има изречения, които могат да бъдат определени като правен нонсенс, като това, че чрез този закон се отнема правото на частна собственост, което пък аз бих го определил като правен абсурд. Благодаря.

Уважаеми господин Председател, уважаеми колеги народни представители! Освен правните аргументи, които изтъкнаха преждеговорившите – от това да отхвърлим ветото на президента върху Закона за държавната собственост, има и чисто икономически такива, на които аз бих желал по-подробно да се спра, а именно, че брутният вътрешен продукт на България през 2009 г. е бил 65 млрд. лв., докато през 2019 г. се очаква той да бъде 117 млрд. лв., тоест нарастването е с 40% за последните 11 години. Както знаете, последните 11 години се характеризират със строителство на все повече инфраструктурни обекти от национално значение и не визирам само магистралите, говорим за газопроводи, говорим за жп трасета, говорим за, ако искате от енергийната система, високо напрежение трасета, ВиК мрежи, пречиствателни станции – все обекти от национално значение. Безработицата е рекордно ниска, достигна нива до малко над 5% в края на 2019 г. и се очаква тенденцията да се затвърди и през следващите години на икономически растеж. Износът на страната се е увеличил повече от два пъти от 2009 г. досега и вече надхвърля 60 млрд. лв. Всяка година в България се създават над 13 000 работни места в частния сектор. Инвестициите в България растат устойчиво през последните години. Говорим за ръст в последните години в порядъка на 4%. И тук трябва да се запитаме: достатъчен ли ни е този ръст? Достатъчен ли е ръстът на доходите на българските граждани? Именно тук ще продължа с размисъл по темата колко са важни строителството и ускоряването на тези процеси по строителството на инфраструктурните обекти. Ръст на доходите на заплатите с 9,9% и пенсиите с 13,6% –това сочи докладът на Националния статистически институт в последното тримесечие на 2018 г. със запазваща се тенденция в 2019 г. Част от ръста на заплатите идва наистина от нормативното увеличение на осигурителния праг от началото на годината, други заради по-голяма конкуренция на работната ръка. Както споменах, безработицата в България е вече около 5% – рекордно ниски нива. Ефект има и продължаващото увеличение на възнагражденията в обществения сектор, като от началото на годината заплатите на учителите бяха повишени, и доходите на администрацията. Докато говорехме за минимална работна заплата през 2009 г. от 240 лв., през 2019 г. можем да кажем, че минималната работна заплата вече е 560 лв. с ясна заявка от правителството на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ през 2020 г. тя да е 610 лв. Докато през 2009 г. средната работна заплата е 575 лв., то средната брутна работна заплата в страната продължава да расте и през първото тримесечие на 2019 г. достигна 1208 лв. Това е ръст от 12% на годишна база, показват данните на националната статистика. Увеличение има както на средните възнаграждения в обществения сектор, така и в частния. Само за месец март средното брутно възнаграждение достигна 1247 лв. Успокоява ли ни това? Не, амбицира ни. Това задоволява ли ни? В темпа на икономически растеж, както казах, сме сред първенците в Европейския съюз, но имаме много да наваксваме. Именно наваксването може да стане чрез нови инвестиции на български предприятия и на чуждестранни такива в българската икономика. Създаването на по-голяма добавена стойност на българската икономика е неимоверно обвързана с нарастването на доходите на българското население, а оттам и социалните плащания към българските пенсионери и гражданите, които сами не могат да се грижат за себе си. Икономическият растеж, както казах, отчетен през последните години, може да изглежда висок на фона на средните за страните на Европейския съюз, но все още сме далеч от желаните нива и ни очаква сериозно догонване, за да можем да говорим за заплати и доходи на българските граждани, достойни за такива като нивата на Европейския съюз. Само с изпреварващ ръст на икономиката би бил възможен и по-осезаем растеж на доходите и благосъстоянието на българските граждани, което да доведе до намаляване на социалното неравенство между българските граждани и европейските. В Програмата за управление на ГЕРБ и „Обединени патриоти“ за периода 2017 г. до края на мандата – 2021 г., е написано: „Държавата създава правила и формира бизнес средата. Тя е длъжна да създава добри правила и да следи за спазването им, да поддържа добра бизнес среда, за да може предприемачите да се чувстват сигурни и мотивирани да развиват бизнеса си и да правят нови инвестиции. Усилията на държавата ще бъдат насочени към поддържането на съществуващата икономика и привличането на нови инвестиции. Само с нови инвестиции, осъществявани от български предприятия и инвеститори, както и от чуждестранни инвеститори, ще се откриват нови работни места и ще се повишават доходите.“ Няма да вадя статистиката за изградените километри, магистрали и част от републиканска пътна мрежа, защото то е осезаемо и видно. Но не може да остане скрито и разделението на Северна и Южна България в чисто икономическо развитие, където брутният вътрешен продукт е разделен почти 35 към 65% в полза на Южна България, която се характеризира, колеги, със завършените магистрали „Хемус“ и „Марица“. Затова усилията на правителството са вложени в следващите четири до пет години да бъде построена и завършена магистрала „Хемус“, по която за последните 30 години са изградени 130 км, като заявката и ресурсът, осигурен от българското правителство, е налице и до 2024 г. има оптимистичен и реалистичен вариант да бъде завършена и свързана столицата ни с Варна, тоест да бъдат изградени още 250 км за следващите пет години. Именно в това бяха законовите промени, свързани със Закона за държавната собственост, приети, на които президентът наложи вето. Аз съм убеден, че ние трябва да приемем Закона за държавната собственост с предложените промени, които бяхме гласували преди изборите за Европейски парламент, за да можем наистина да ускорим процеса на растеж на брутния вътрешен продукт, на приходите в държавата, и естествено, на доходите на българските граждани. Пряко мога да кажа, че ме вълнува наистина още и изграждането на Южната дъга в София – моят избирателен район. Южната дъга на Околовръстното шосе е реалистично да започне да се строи до края 2019 г., ако наистина по приетите промени в Закона за държавната собственост отчуждителните процедури бъдат реализирани, и е важно тук да отбележа – със запазване интереса на собствениците, на които е отчуждавана територията за строежа на този важен инфраструктурен обект. Те ще бъдат обезщетени и гарантирани при справедлив съдебен процес. Естествено, сумите, които ще получат като обезщетение, ще бъдат гарантирани от държавния бюджет. Именно тук не мога да подкрепя Президента в част от мотивите му, където казва, че може да се създаде практика или да не се гарантира справедливо обезщетение на пазарните и всички принципи на пропуснати ползи за хората, чиито имоти са обект на отчуждаване, а именно за изграждането на тези инфраструктурни обекти от национално значение. Колеги, за това Ви призовавам още веднъж да приемем измененията на Закона за държавната собственост и да отхвърлим ветото на Президента за ускорение на доходите на българските граждани, за растежа на българската икономика. Благодаря Ви.

Благодаря, господин Председател. Уважаеми колеги, преди да започна своето изказване и да се фокусирам върху мотивите на Президента и неговата администрация за преразглеждане на Закона за държавната собственост, който беше приет преди две седмици, искам да отбележа, че още при писането на Законопроекта, както и предвид мотивите, които Президентската администрация изложи, сме се отнесли изключително отговорно и никога не сме имали за цел да поставяме националния, обществения интерес, макар изключително да вървим в тази плоскост, но никога не сме имали за цел това да бъде за сметка на частния интерес, на частната собственост, на това, което Конституцията и нашите предшественици са заложили като неприкосновеност. Подхождаме, разбира се, и с необходимата доза сериозност и върху мотивите, които Президентската администрация представи в лицето на професор Друмева вчера в Правната комисия. Смятам, че ние дадохме сериозни аргументи противно на тяхното твърдение относно три важни точки от Законопроекта, които са счели, че трябва да бъдат отново обсъдени. Ако трябва да съм откровен, съжалявам, че колегите от БСП като първа опозиционна сила в този парламент не присъстват на толкова съществен дебат. За втори път ще се наложи да гледаме този законопроект в залата буквално без хора, които да опонират срещу Законопроекта, а би било полезно. Сега ще се фокусирам, разбира се, върху трите точки, които бяха представени вчера от колегите от Президентството, затова че едва ли не трябва да бъдат дообработени текстовете. Първо, това, което беше изложено като аргумент, цитирам: „намаляване на интензитета в защита на частната собственост“. Смятам, че още в самото изработване на Законопроекта сме се водили винаги от принципа частната собственост да бъде абсолютно неприкосновена и да няма начин собственик на частен имот, независимо че когато става въпрос и за такива обекти от национално значение, то да бъде за негова сметка. В тази връзка ние сме се съобразили и с конституционно Решение № 6 от 2013 г. Даже ми прави впечатление, че Президентската администрация не атакува точно това решение, на базата на което беше свален Законът преди няколко години – 2013 г. Опитали сме се да отговорим изцяло на забележките на Конституционния съд и самият факт, че и Президентството не го оспорва, говори за това, че ние сме си свършили добре работата преди Законът да бъде разгледан в Народното събрание. Ясно са разписани процедурите, по които следва да бъде въведен предварително инвеститорът, респективно държавата, в един имот частна собственост преди да влезе в сила акта за отчуждение. От момента, в който това бъде поискано от инвеститора, трябва да бъдат изпълнени три много важни условия, без които съдът няма как да постанови предварително влизане в имота, за да започне или да се издаде строително разрешение. Говорим само и единствено за обекти от национално значение. Първият факт е, че трябва да има влязъл в сила подробен устройствен план. Вторият е да не бъде единственото жилище на собственика. Третият, също толкова съществен и винаги предизвикващ в годините най-сериозен интерес, е предварително, така както и в Конституцията е написано, обезщетение на частните собственици. За целта сме предвидили много ясен механизъм, в който инвеститорът, респективно държавата, след оценка на базата на експертни оценители изплаща предварително сумата по сметка на заинтересованото лице преди инвеститорът да поиска от съда изпълнение на акта за отчуждение. Предвидили сме и още една трета, което беше един от мотивите на Президентската администрация, за това как е определена тази една трета – като допълнителна гаранция, която се превежда по сметка на областния управител, в случай че съдът впоследствие постанови по-висока оценка и възможността частният собственик да реализира и да усвои тази една трета отгоре, върху това, което държавата е предвидила за отчуждение на неговия имот. Защо една трета? Колеги, практиката показва, че до този момент огромен процент, да не кажа почти винаги, оценката, която се прави от инвеститора и е готов да предложи като обезщетение на частния собственик, съвпада с оценката от експертизите, които съдът назначава за същия имот. Логично е да е така, тъй като експертните оценки се правят по абсолютно идентичен начин, по определени формули, които сами разбирате, че много трудно биха могли да варират кой знае колко. Бих казал, че тази една трета, която сме предвидили в повече чрез Закона, все пак оскъпява инвестиционния процес и държавата като инвеститор ще трябва да задели още една трета като сума, която реално не може да ползва, докато не влезе в сила акта за отчуждение, когато съдът вече изцяло завърши тази процедура с отчуждителните процедури, така че можем да говорим за свръхзащита на частната собственост. Противно на аргументите защо не една втора, една четвърт или, ако искате, сто процента, отговорът е много прост: това е все пак вид гаранция, която не е сигурно, първо, дали ще бъде реализирана и усвоена. Второ, ние няма как да знаем инвеститорът от момента на влизане предварително в имота колко време ще бъде влязъл в сила акта за отчуждение – може да са един, два, три, пет месеца, може да е повече. Следователно този период може да е прекалено дълъг и всъщност тази една трета да не бъде достатъчна, за да обезщети собствениците за пропуснатите ползи. Примерно, ако имате земеделска земя, горски фонд, някаква производствена сграда, държавата е влязла във Вашия имот и е започнала да строи, за тези месеци може да имате пропуснати ползи не за един – за три. Тази една трета може да не бъде достатъчна, но тук е много важно да се каже, че държавата носи отговорност и я гарантира със своя бюджет. Впоследствие, ако се окаже, че тази една трета не е достатъчна, държавата може да Ви обезщети с допълнителен размер. Идеята е да има абсолютна равностойност на ангажимента и на Вашето ограничено право. Да, вярно, че по Конституция това е допустимо и чрез закон, но в крайна сметка държавата трябва да плати равностойно – дали с имот, дали с парично обезщетение собствениците на имоти. Вторият аргумент на президента беше свързан с това защо едва ли не се дава възможност или че Министерският съвет би си позволил да превиши правомощията си, тъй като има разминаване в Закона за устройството на територията, където се регламентира и има понятие „обект с национално значение“, докато в Закона за държавната собственост има „национален обект“, който наистина е дефиниран много точно. Такива обекти от национално значение могат да бъдат обявени или със закон, или чрез Министерския съвет и с описани точно конкретни проекти. Тук не става въпрос само за магистрали, защото обикновено темата е най-актуална, става въпрос за газопроводи, летища, пристанища, газова, електроснабдителна мрежа и така нататък. Вярно е, че в Закона за устройство на територията е фиксирана само възможността да бъдат обявявани обекти с национално значение от Министерския съвет и със закон, но не е описано какво точно обхваща това нещо. Колеги, практиката показва, че – и тук трябва да бъдем спокойни, няма как да се съгласим с аргументите на Президентството, за това, че може би са един или два случаите, където Министерският съвет е обявил със свой акт някой обект с национално значение по смисъла на Закона за устройството на територията, който да не съответства на тези вписани критерии в Закона за държавната собственост. Практиката показва, че винаги, когато Министерският съвет издава такъв акт, той го обявява и като национален обект по смисъла на Закона за държавната собственост, и като обект с национално значение по смисъла на Закона за устройство на територията, тъй като обслужва различни закони и Министерството на регионалното развитие и благоустройството е като носител на правата да извърши целия инвестиционен процес до финализирането на един такъв проект. Затова се обявява и по смисъла на Закона за устройство на територията. Вторият аргумент против мотивите на Президента е за това, че едва ли не Министерският съвет – вчера на Правната комисия беше поставен въпросът, може да превиши тези права. Аз дадох аргументи защо – и практиката показва, че това не се е случвало до този момент. Но тук е важно да се отбележи, че Министерският съвет в крайна сметка е орган, който е избран чрез пряката воля на Народното събрание, респективно пряката воля на избирателите. Той носи своята много, много сериозна отговорност, още повече че и по Конституция на него му е делегирана важната задача да развива икономиката, благосъстоянието на обществото. Няма как по презумпция едва ли не да обвиняваме, че Министерският съвет би си позволил да започне да обявява различни обекти с национално значение просто за да задоволи нуждата си от това да ускори процеса – хайде така да кажа, и да реализира своята програма, напротив, винаги достатъчно отговорно е подхождал и е имал тази възможност. Но, както казах преди малко, той си е позволил – може да цитирам даже и случая – един или два пъти да излезе от тази рамка, която Законът за държавната собственост му е поставил. В крайна сметка трябва да подхождаме с доверие към един такъв колективен орган, който безспорно има за задача да развива инфраструктурата, икономиката, благосъстоянието на цялото общество и това му е регламентирано – и в Конституцията, ако щете и в Стратегията за националната сигурност. Третият аргумент, с който няма как да се съгласим, е фактът, че сме предвидили в Законопроекта собственик, който примерно има повече от 50 декара сумарно по един линеен обект, където е необходимо да му се отчуждят малки парченца – представете си собственик на линеен обект, на който има различни по големина маломерни имоти, които са по протежението на магистралата, но сумарно представляват повече от 50 декара, сме предвидили да има възможността да бъде обезщетен и чрез равностойна замяна с друга земя. Логиката на законодателя и това, което ние сме мислили, докато писахме Закона, беше, че в крайна сметка един такъв собственик – било то юридическо или физическо лице, при положение че има сумарно много големи имоти като съвкупност, за държавата е може би по-лесно. Пак казвам, това е възможност, а не е задължение на държавата, ако има такъв имот в съответното землище, собственикът да бъде обезщетен чрез такава замяна, за да може да продължи да използва земята по предназначение – да развива различна дейност – земеделие или нещо подобно, и един вид държавата да откупи тези имоти, да компенсира земята. Такава трябва да е и логиката. Да, вярно е, че в Закона за държавната собственост се забранява на държавата, на инвеститора да отчуждава имоти, но става дума за маломерни имоти, които са под три декара за нива, два за ливада и един за пасища, но това е логиката… (Реплика от ГЕРБ.) Да удължим времето на групата ме подсетиха. …и законът, разбира се, не дава тази възможност, ами предвижда само парично обезщетение. Наистина е логично и така, тъй като става въпрос за съвсем малки откъслеци по 200 – 300 квадрата – на практика обикновено най-често се случва да бъдат отчуждавани, за държавата не е и целесъобразно да търси подобен. Примерно си представете 100 или 200 квадрата да ги търси някъде в землището и да ги предостави на собствениците! Реално тази квадратура е толкова незначителна, че няма смисъл и за самия собственик, няма какво да я прави. Но когато става въпрос за един собственик – или физическо, или юридическо лице, което има съвкупност от толкова голям масив от имоти, би било целесъобразно, ако държавата може да намери такъв имот, да го обезщети, така че той наистина да се комасира, да може да бъде използван с друга целесъобразност. Разбира се, сигурно могат да се изкажат и още аргументи, но това е най-общо казано спрямо трите точки, които вчера бяха поставени в Комисията по правни въпроси. Най-отговорно пак заявявам – съжалявам, че нямаме… ако щете и опозиция. Бяхме готови за този сериозен дебат, защото темата наистина много, много е важна. Подходили сме изключително отговорно с ясната цел все пак да запазим баланса между обществения интерес и частния такъв, съобразявайки се изцяло както с Решението на Конституционния съд от 2003 г. – № 6, така и с нашето разбиране къде би бил балансът, така че да няма усещане, че частният интерес някак си се поставя под обществения. Напротив, даже смятам, че механизмите, които сме разписали в Закона за държавната собственост, гарантират на 100%, та даже и отгоре, че няма как това да се случи и частният интерес, както и по Конституция е отбелязан в чл. 17, трябва да бъде неприкосновен и всяка една такава размяна да бъде изключително равностойна. Благодаря Ви за вниманието.

Благодаря, госпожо Председател. Уважаеми колеги народни представители, уважаеми господин Министър! Парламентарната група на „Движението за права и свободи“ ще подкрепи повторното приемане на Законопроекта за изменение и допълнение на Закона за държавната собственост. Смятаме, че приетият на 15 май Закон напълно съответства на целите на Законопроекта, а именно подкрепа на инвестиционния интерес, както и защита на държавния и националния интерес, без да накърнява и без да навлиза в неприкосновеността на частната собственост. Не споделяме притесненията на екипа на Президента на Републиката, че с този закон се нарушава балансът между държавната и частната собственост. Напротив, смятаме, че мярката е добра, ще подобри и ще ускори реализирането на важни за страната инвестиционни проекти. Но, колеги, ние от ДПС смятаме, че това не е достатъчно като мярка. Напротив, мислим, че с този законопроект трябваше да има пакет от още няколко – изменение в Закона за общинската собственост и в Закона за устройство на територията, защото, уреждайки обектите с национално значение, пропускаме тези с общинско значение, както и подкрепата на малките инвестиционни проекти, които необосновано с жалби до съдилищата забавят и инвестициите с по-малък размер. Тоест трябва да бъдат извършени промени в Закона за общинската собственост в същата посока и промени в още един закон, колеги. Някак си премълчаваме жалбите, които блокират инвестициите от страна на така наречения зелен октопод. Този октопод, колеги, с жалби, разбира се, после се оказват неоснователни, блокират всяка една инвестиция в страната – голяма, средна или малка. С години инвеститорите чакат съдилищата да се произнесат по така наречените екооценки и инвестиции за милиони, за стотици милиони левове, стоят и чакат. Не е това начинът – блокирайки тези инвестиции, държавата ни да върви напред. Предлагам de lege ferenda колегите народни представители да помислят и в тази посока, така че ние ще подкрепим повторното приемане на Законопроекта. Благодаря Ви.

Благодаря, уважаема госпожо Председател. Преди Доклада моля за процедура за допуск в залата на заместник-министър Евгени Стоянов на основание чл. 49, ал. 2.

Благодаря, уважаема госпожо Председател. Представям на Вашето внимание „Доклад относно Законопроект за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода, № 902-01-12, внесен от Министерския съвет на 11 март 2019 г., приет на първо гласуване на 4 април 2019 г. „Закон за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода“.“ Комисията подкрепя текста на вносителя за наименованието на Закона.

„Глава първа – Общи положения“. Комисията подкрепя текста на вносителя за наименованието на Глава първа.

Член 1 – „Предмет на закона“ – чл.1, текст на вносителя. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 1: „Предмет на закона Чл. 1. Този закон урежда условията и реда за признаване и изпълнение на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода, постановени в друга държава членка, както и за изпращане на такива актове, постановени в Република България, за признаване и изпълнение в друга държава членка.“

„Приложно поле“ – чл. 2, текст на вносителя. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 2: „Приложно поле Чл. 2. (1) Този закон се прилага в случаите, когато осъденото лице, на което е наложено наказанието или мярката по чл. 1, се намира на територията на държава членка. (2) Съдебният акт може да бъде изпратен и в случаите, когато освен наказанието или мярката, включващи лишаване от свобода, е наложена глоба и/или конфискация, която все още не е събрана или изпълнена.“

„Удостоверение“ – чл. 3, текст на вносителя. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 3: „Удостоверение Чл. 3. Съдебните актове или заверени копия от тях се придружават от удостоверение по образец съгласно приложение № 1, издадено от компетентен орган на държавата членка.“

„Езици“– чл. 4, текст на вносителя. Комисията подкрепя текста на вносителя за чл. 4.

„Кореспонденция и обмен на информация“ – член 5, текст на вносителя. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 5: „Обмен на информация Чл. 5. (1) Съдът обменя информация директно с компетентните органи на другите държави членки по реда на този закон. (2) В срок до 31 декември всяка година съдилищата изпращат на Министерството на правосъдието информация за системни затруднения или бездействие от страна на друга държава членка, във връзка с признаването и изпълнението на искания за признаване на съдебни актове, постановяващи лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода.“

„Разноски“ – чл. 6, текст на вносителя. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 6: „Разноски Чл. 6. (1) Когато Република България е изпълняваща държава, разноските, свързани с признаването и изпълнението на съдебните актове, се поемат от българската държава с изключение на разноските по трансфера на осъденото лице, които се поемат от издаващата държава. (2) Когато Република България е издаваща държава, разноските по издаването и изпращането на съдебните актове, както и тези по трансфера на осъденото лице и всички останали разходи, възникнали изключително на нейна територия, се поемат от българската държава.“

„Глава втора – Признаване и изпълнение на съдебни актове, постановени в друга държава членка“. Комисията подкрепя текста на вносителя за наименованието на Глава втора.

„Компетентен орган“ – чл. 7, текст на вносителя. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 7: „Компетентен орган Чл. 7. (1) Компетентен орган в Република България да признае съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода, постановени в друга държава членка, е окръжният съд по местоживеенето на осъденото лице. (2) Когато местоживеенето на лицето в Република България е неизвестно или то не живее в страната, компетентен да признае акта е Софийският градски съд. (3) Когато съдебният акт е изпратен на орган, който не е компетентен да го признае, той го изпраща служебно на съответния съд. В този случай компетентният съд уведомява за получаването на акта компетентния орган в издаващата държава. (4) Съдът може служебно или по искане на осъденото лице да поиска от компетентния орган на издаващата държава да изпрати съдебния акт заедно с удостоверението по чл. 3.“

Условия за признаване и изпълнение“ – чл. 8, текст на вносителя. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 8: „Условия за признаване и изпълнение Чл. 8. (1) Съдебните актове, постановени в друга държава членка, се признават и изпълняват на територията на Република България, когато се отнасят за деяния, които съставляват престъпления и по българското законодателство, когато независимо от разликите между съставите им техните основни признаци съвпадат. (2) Двойна наказуемост по ал. 1 не се изисква за следните престъпления, когато в издаващата държава те са наказуеми с лишаване от свобода за максимален срок не по-малко от три години или за тях се предвижда мярка, включваща лишаване от свобода за максимален срок не по-малко от три години: 1. участие в организирана престъпна група; 2. тероризъм; 3. трафик на хора; 4. сексуална експлоатация на деца и детска порнография; 5. незаконен трафик на наркотични и психотропни вещества; 6. незаконен трафик на оръжия, боеприпаси и взривни вещества; 7. корупция; 8. измама, включително такава, която засяга финансовите интереси на Европейския съюз по смисъла на Конвенцията за защита на финансовите интереси на Европейските общности от 26 юли 1995 г.; 9. изпиране на имущество, придобито от престъпление; 10. подправка на парични знаци, включително евро; 11. компютърни престъпления и престъпления, свързани с компютри; 12. престъпления против околната среда, включително незаконен трафик на застрашени животински видове и на застрашени растителни видове и разновидности; 13. подпомагане на незаконно влизане и пребиваване в страната; 14. убийство, тежка телесна повреда; 15. незаконна търговия с човешки органи и тъкани; 16. отвличане, противозаконно лишаване от свобода и задържане на заложници; 17. расизъм и ксенофобия; 18. организиран или въоръжен грабеж; 19. незаконен трафик на предмети на културата, включително антични предмети и произведения на изкуството; 20. мошеничество; 21. рекет и изнудване; 22. подправка на изделия и пиратство; 23. подправка на административни документи и търговия с тях; 24. подправка на платежни инструменти; 25. незаконен трафик на хормонални вещества и други стимулатори на растежа; 26. незаконен трафик на ядрени или радиоактивни материали; 27. трафик на противозаконно отнети превозни средства; 28. изнасилване; 29. палеж; 30. престъпления под юрисдикцията на Международния наказателен съд; 31. незаконно отвличане на летателни средства или кораби; 32. саботаж.“

„Провеждане на консултация“ – чл. 9, текст на вносителя. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 9: „Провеждане на консултация Чл. 9. (1) Преди изпращането на съдебния акт и на удостоверението по чл. 3 компетентният орган на издаващата държава и съдът по чл. 7 може да проведат консултации. (2) Провеждането на консултация е задължително, когато Република България е държава по смисъла на чл. 21, ал. 2, т. 3, като съдът информира незабавно компетентния орган на издаващата държава дали приема изпращането на съдебния акт. (3) В рамките на консултациите съдът може да представи мотивирано становище относно невъзможността за подобряване на ресоциализацията на осъденото лице в Република България. (4) Когато не е проведена консултация, съдът може да представи мотивираното становище незабавно след изпращането на съдебния акт и удостоверението по чл. 3 от компетентния орган на издаващата държава.“

„Действия на съда преди признаване на съдебния акт“ – чл. 10, текст на вносителя. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 10: „Действия на съда преди признаване на съдебния акт Чл. 10. (1) След получаване на съдебния акт и на удостоверението по чл. 3 от компетентния орган на издаващата държава съдът служебно изисква справка за съдимост за осъденото лице и справка за неприключените наказателни производства срещу него. (2) По искане на съда органите на Министерството на вътрешните работи правят проверка дали осъденото лице се намира в Република България или в друга държава членка. (3) При необходимост съдът провежда консултации с компетентния орган на издаващата държава, за да установи характера на семейните, езиковите, културните, социалните, икономическите или други отношения на осъденото лице в Република България с оглед на подобряване на възможностите за неговата ресоциализация.“

„Временно задържане“ – чл. 11, текст на вносителя. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 11: „Временно задържане Чл. 11. (1) Когато осъденото лице се намира на територията на Република България, по искане на издаващата държава съдът може преди получаването на съдебния акт и удостоверението по чл. 3 или преди да вземе решение относно признаването и изпълнението да постанови задържане на осъденото лице или да наложи друга подходяща мярка по реда на Наказателно-процесуалния кодекс, с която да осигури оставането на осъденото лице на територията на страната до вземането на решение относно признаването на акта и изпълнението на наказанието или мярката по чл. 1. (2) Определението, с което се взема мярката по ал. 1, подлежи на обжалване и протест по реда на Наказателно-процесуалния кодекс. (3) Не се допуска удължаване на срока на наказанието или мярката по чл. 1 вследствие на задържането в случаите по ал. 1.“

„Производство по признаване и обжалване“ – чл. 12, текст на вносителя. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 12: „Производство по признаване и обжалване Чл. 12. (1) След получаване на съдебния акт заедно с удостоверението по чл. 3 съдът незабавно образува производство по признаване и в 14-дневен срок насрочва открито съдебно заседание за разглеждане на делото. (2) Когато съдебният акт не е придружен от удостоверението по чл. 3, съдът може да определи подходящ срок за получаването му. (3) Съдът разглежда делото еднолично със задължително участие на прокурор при призоваване на осъденото лице. (4) Ако лицето няма защитник, съдът му назначава такъв, както и преводач, ако лицето не владее български език. (5) В съдебното заседание съдът изслушва прокурора, лицето и неговия защитник. (6) Неявяването на лицето, когато е редовно призовано, не е пречка за разглеждане на делото. (7) Съдът обсъжда налице ли са условията за: 1. признаване и изпълнение по чл. 8; 2. отлагане на признаването по чл. 14; 3. отказ от признаване и изпълнение по чл. 15; 4. частично признаване и изпълнение по чл. 16. (8) Съдът постановява решението незабавно, като посочва номера и датата на приетата за изпълнение присъда, делото, по което е постановена, съответните разпоредби на Наказателния кодекс, предвиждащи отговорност за извършеното престъпление, срока на наложеното от съда на издаващата държава наказание лишаване от свобода или мярка, включваща лишаване от свобода и първоначалния режим на изтърпяване на наказанието. (9) Съдът приспада изцяло срока на изтърпяната част от наказанието и временното задържане от общия срок на наложеното наказание лишаване от свобода. (10) Решението на съда по ал. 8 подлежи на обжалване или протест пред съответния апелативен съд в 14-дневен срок от обявяването му. (11) Жалбата и протестът се разглеждат в 5-дневен срок от постъпването им в апелативния съд по реда на ал. 1 – 7. Съдът обявява решението си в открито съдебно заседание с участие на страните. Решението на съда се постановява не по-късно от 90 дни от получаване на съдебния акт заедно с удостоверението по чл. 3 и е окончателно. (12) Съдът по чл. 7 уведомява компетентния орган на издаващата държава за влизането в сила на решението, включително за мотивите за отказ или за приспособяването на наказанието.“

„Приспособяване на наказанието“ – чл. 13. Комисията подкрепя текста на вносителя за чл. 13.

„Отлагане на признаването на съдебния акт“ – чл. 14. Комисията подкрепя текста на вносителя за чл. 14.

„Основания за отказ от признаване и изпълнение“ – чл. 15, текст на вносителя. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 15: „Основания за отказ от признаване и изпълнение Чл. 15. (1) Съдът може да откаже да признае и изпълни съдебния акт, когато: 1. не е предоставено удостоверение по чл. 3, то е непълно или има явно несъответствие между него и съдебния акт и не е било допълнено или поправено в рамките на определения от съда срок; 2. лицето не се намира на българска територия или на територията на издаващата държава, не е дало съгласие, когато такова се изисква, и Република България не е: а) държавата, чийто гражданин е лицето и в която то има местоживеене; б) държавата, чийто гражданин е лицето и в която то ще бъде депортирано, въпреки че няма местоживеене в нея, след като бъде освободено от изпълнение на наказанието въз основа на заповед за експулсиране или депортиране, съдържаща се в съдебен или в административен акт, или на друга мярка, наложена в резултат на постановената присъда; в) държава, различна от посочените в букви „а“ и „б“, чийто компетентен орган е дал съгласие съдебният акт и удостоверението по чл. 3 да му бъдат изпратени; 3. признаването би било в противоречие с принципа „ne bis in idem“; 4. съдебният акт е постановен във връзка с деяние, което не съставлява престъпление съгласно българското законодателство, освен в случаите по чл. 8, ал. 2; изпълнението на съдебен акт във връзка с данъци, такси, мита или валутен обмен не може да бъде отказано на основание, че българското законодателство не предвижда същия вид данъци и такси или не урежда по същия начин данъците, таксите, митата или валутния обмен, както законодателството на издаващата държава; 5. изпълнението на определеното със съдебния акт наказание е погасено по давност съгласно българското законодателство; 6. осъденото лице се ползва с имунитет по българското законодателство; 7. съдебният акт е постановен спрямо лице, което поради възрастта си съгласно българското законодателство не може да бъде наказателноотговорно за деянията, във връзка с които е постановен актът; 8. към момента на получаване на съдебния акт от съда за изтърпяване остават по-малко от 6 месеца от наложеното наказание; 9. съдебният акт е постановен при съдебен процес, на който осъденото лице не се е явило лично, освен ако удостоверението по чл. 3 изрично не съдържа информация за спазване на едно от следните условия: а) лицето е било призовано лично и по този начин е било своевременно уведомено за определената дата и място на съдебния процес или е било официално информирано за това по друг начин, безспорно доказващ уведомяването за насрочения съдебен процес, както и за възможността за постановяване на решение, ако не се яви; б) след като е било своевременно уведомено за насрочения съдебен процес, лицето е упълномощило защитник или такъв му е бил назначен от съда за защита по време на делото и такава защита действително е оказана; в) след като решението е било връчено лично и лицето е било изрично уведомено за правото на обжалване или за ново разглеждане на делото с негово лично участие, при което делото може да бъде преразгледано по същество с представяне на нови доказателства и възможност за отменяне на първоначалния акт, то изрично е заявило, че не оспорва решението или не е поискало ново разглеждане или обжалване в предвидения срок; 10. издаващата държава не е дала съгласие по чл. 28, ал. 1, т. 7 за наказателно преследване, наказване или лишаване от свобода на осъденото лице в Република България за друго деяние, извършено преди предаването му; 11. наложеното наказание включва принудителни медицински мерки или мерки, включващи лишаване от свобода, които независимо от чл. 13, ал. 2 не могат да бъдат изпълнени от Република България в съответствие с българското законодателство; 12. съдебният акт се отнася за престъпление, което съгласно българското законодателство се счита за извършено изцяло или частично на територията на Република България, включително на място, приравнено на нейна територия. (2) Решението по ал. 1, т. 12 се взема от съда при изключителни обстоятелства и с оглед на всеки отделен случай, като се вземат предвид особените обстоятелства и по-специално дали деянието е осъществено предимно в издаващата държава. (3) Преди да откаже да признае съдебния акт на основание ал. 1, т. 1 – 3 и т. 9 – 12, съдът провежда консултация с компетентния орган на издаващата държава и при необходимост отправя искане за незабавно предоставяне на допълнителна информация.“

Благодаря, госпожо Председател. „Частично признаване и изпълнение“ – чл. 16. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 16: „Частично признаване и изпълнение Чл. 16. (1) Въпреки наличието на основание за отказ по чл. 15, съдът може след провеждане на консултация с компетентния орган на издаващата държава да признае частично съдебния акт, като признатата част подлежи на изпълнение. Частичното признаване и изпълнение не може да доведе до удължаване на срока на наказанието. (2) Когато не е постигнато съгласие по ал. 1, след оттегляне на удостоверението по чл. 3 от компетентния орган на издаващата държава, съдът прекратява производството.“

„Срокове на производството“ – чл. 17. Комисията подкрепя текста на вносителя за чл. 17, като в ал. 1 след думата „удостоверението“ се добавя „по чл. 3“.

„Изпълнение на наказанието“ – чл. 18. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 18: „Изпълнение на наказанието Чл. 18. (1) След признаване на съдебния акт съдът незабавно изпраща заверено копие от решението на съответната прокуратура за предприемане на необходимите действия за изпълнение на наказанието по реда на българското законодателство или за реализиране на трансфера по чл. 26. Съдът изпраща заверен препис от влязлото в сила решение за признаване и изпълнение на Върховната касационна прокуратура и на Министерството на правосъдието. (2) След провеждане на консултации с издаващия орган съдът зачита и приспада от срока на наказанието лишаване от свобода работните дни, положени на територията на издаващата държава, само ако такова приспадане е предвидено в законодателството на издаващата държава и не е посочено в удостоверението по чл. 3. (3) По молба на компетентния орган на издаващата държава съдът предоставя информация за приложимите правни разпоредби относно предсрочното освобождаване. (4) По искане на компетентния съд, прокурорът от съответната прокуратура своевременно му предоставя информация относно: 1. невъзможността да бъде изпълнено наказанието поради това, че местонахождението на лицето на територията на Република България не може да бъде установено; 2. началото и края на предсрочното освобождаване, когато това е посочено в удостоверението; 3. бягство на лицето по време на изтърпяване на наказанието; 4. окончателното изтърпяване на наказанието. (5) След получаване на информацията по ал. 4, съдът незабавно уведомява компетентния орган на издаващата държава.“

„Прекратяване на изпълнението“ – чл. 19. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 19: „Прекратяване на изпълнението Чл. 19. (1) Съдът прекратява незабавно изпълнението на наказанието или мярката по чл. 1: 1. когато бъде уведомен от компетентния орган на издаващата държава за съдебно решение или за друг акт, по силата на който наказанието или мярката по чл. 1 не подлежи на изпълнение; 2. при оттегляне на удостоверението по чл. 3 от издаващата държава. (2) В случаите по ал. 1 съдът се произнася еднолично с определение в съдебно заседание с участието на прокурор и с призоваване на осъденото лице. Определението е окончателно. (3) Изпълнението на наказанието се прекратява и при постановяване на амнистия по реда на чл. 460, ал. 1 и 3 от Наказателно-процесуалния кодекс или помилване в Република България.“

„Глава трета –Изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода, за признаване изпълнението в друга държава членка“. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага наименованието на Глава трета да се измени така: „Глава трета – Изпращане на съдебни актове за признаване и изпълнение в друга държава членка“.

„Компетентен орган“ – чл. 20. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 20: „Компетентен орган Чл. 20. (1) Съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода, се изпращат от съда, който ги е постановил като първа инстанция на компетентния орган на изпълняващата държава. (2) Оригиналът на съдебните актове или техни заверени преписи, както и оригиналът на удостоверението по чл. 3 се изпращат на компетентния орган на изпълняващата държава, когато това е изрично поискано от него. (3) Съдебният акт и удостоверението не могат да бъдат изпратени за признаване и изпълнение на повече от една държава членка едновременно.“

„Условия за изпращане“ – чл. 21. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 21: „Условия за изпращане Чл. 21. (1) Съдът може да изпрати съдебния акт, при условие че осъденото лице се намира на територията на Република България или на територията на изпълняващата държава и е дало съгласието си, когато такова се изисква при условията на чл. 22. (2) Съдебният акт заедно с удостоверението по чл. 3 може да бъдат изпратени на една от следните държави членки: 1. държавата, чийто гражданин е лицето и в която то има местоживеене; 2. държавата, чийто гражданин е лицето и в която то ще бъде депортирано, въпреки че няма местоживеене в нея, след като бъде освободено от изпълнение на наказанието въз основа на заповед за експулсиране или депортиране, съдържаща се в съдебен или в административен акт, или на друга мярка, наложена в резултат на постановената присъда; 3. държава, различна от посочените в т. 1 и т. 2, чийто компетентен орган е дал съгласие съдебният акт и удостоверението по чл. 3 да му бъдат изпратени. (3) Преди да изпрати съдебния акт и удостоверението по чл. 3 съдът може да се консултира с компетентния орган на изпълняващата държава, за да се увери, че изпълнението на наказанието в тази държава ще подобри възможностите за ресоциализация на лицето. (4) Консултацията е задължителна в случаите по ал. 2, т. 3. (5) Когато не е проведена консултация, съдът взема предвид изпратеното мотивирано становище на компетентния орган на изпълняващата държава и решава дали да оттегли удостоверението. (6) В случаите по ал. 2, т. 3 съдът взема решение след преценка на възможностите за ресоциализацията на лицето и за изграждане на умения и способности за законосъобразен начин на живот в обществото.“

„Съгласие и становище“ – чл. 22. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 22: „Съгласие и становище Чл. 22. (1) Съдът изпраща съдебния акт заедно с удостоверението по чл. 3 до компетентния орган на изпълняващата държава, придружени от писменото съгласие на осъденото лице. (2) Съгласие на осъденото лице не се изисква, когато съдебният акт се изпраща на държавата членка: 1. чийто гражданин е лицето и в която то има местоживеене; 2. в която лицето ще бъде депортирано, след като бъде освободено от изпълнение на наказанието въз основа на заповед за експулсиране или депортиране, съдържаща се в присъдата или в акт на съдебен или административен орган, или на друга мярка, наложена в резултат на постановената присъда; 3. в която лицето е избягало или се е върнало поради наличие на висящо наказателно производство или влязла в сила присъда срещу него в Република България. (3) В случаите по ал. 2, когато лицето се намира на територията на Република България, съдът в открито заседание му предоставя възможност писмено или устно да изрази своето становище. Като вземе предвид възрастта, физическото или психическото състояние на лицето, съдът по своя преценка може да предостави тази възможност на неговия законен представител. Когато лицето изрази своето становище устно, съдът изпраща на изпълняващата държава писмен запис на становището. (4) Съдът разяснява на лицето правото му да даде съгласие за трансфер в изпълняващата държава и последиците от упражняването на това право. (5) Становището по ал. 3 се взема предвид, когато се решава дали да се изпрати съдебният акт заедно с удостоверението по чл. 3. (6) Съдът информира лицето на разбираем за него език за изпращането на съдебния акт заедно с удостоверението по чл. 3, като използва формуляра за уведомление съгласно Приложение № 2. Формулярът се предава на компетентния орган на изпълняващата държава с цел уведомяване на лицето, когато то се намира на нейна територия.“

„Изпращане на съдебния акт“ – чл. 23. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 23: „Изпращане на съдебния акт Чл. 23. (1) Съдът може служебно, по искане на прокурора или на осъденото лице, да изпрати съдебния акт или заверен препис от него заедно с удостоверението по чл. 3 директно на компетентния орган на изпълняващата държава. Актът може да бъде изпратен и по искане на изпълняващата държава. (2) Съдебният акт се изпраща на компетентния орган на изпълняващата държава по поща, електронна поща, факс, или по друг начин, позволяващ писмен запис и удостоверяване на автентичността. (3) Когато съдът не разполага с информация за компетентния орган в изпълняващата държава, той отправя запитване, включително чрез звената за контакт на Европейската съдебна мрежа. (4) Съдът разглежда делото в 14-дневен срок в открито съдебно заседание с участието на прокурор. (5) Ако лицето се намира в място за лишаване от свобода под юрисдикцията на Република България или има известен адрес в страната, или е направило искане по ал. 1, в което е посочило адрес за призоваване, същото се призовава за съдебното заседание, като му се предоставя възможността по чл. 22, ал. 3 и при необходимост му се назначава преводач. (6) Съдът се произнася с определение, което се обявява в съдебното заседание. (7) Когато лицето, направило искането, се намира извън пределите на Република България, съдът му изпраща определението на посочения адрес за призоваване. (8) Определението по ал. 6 подлежи на обжалване или протест пред съответния въззивен съд в 5-дневен срок от обявяването или съобщаването по ал. 7. Съдът разглежда жалбата или протеста в открито заседание с участието на страните. Решението на въззивния съд се постановява в 7-дневен срок и е окончателно. (9) Удостоверението по чл. 3 се подписва от председателя на състава на съда по чл. 20, като верността му се удостоверява с печата на съда. (10) Заверен препис от влязлото в сила определение по ал. 6 се изпраща на Върховната касационна прокуратура и на Министерството на правосъдието.“

Комисията подкрепя текста на вносителя за чл. 24. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 25: „Оттегляне на удостоверението Чл. 25. (1) Съдът оттегля удостоверението по чл. 3, когато след проведени консултации с компетентния орган на изпълняващата държава не е постигнато съгласие по реда на чл. 16, ал. 1 за частично признаване и изпълнение на наказанието, и прекратява производството. (2) Съдът може да оттегли удостоверението: 1. преди започване на изпълнението на наказанието в изпълняващата държава, като посочи мотивите за това; 2. след като вземе предвид мотивираното становище по чл. 21, ал. 5; 3. когато счита, че приложимите разпоредби за предсрочно или условно освобождаване в изпълняващата държава са несъвместими със съответните разпоредби от действащото българско законодателство; в тези случаи съдът изисква от компетентния орган на изпълняващата държава информация за тези разпоредби.“

Комисията подкрепя текста на вносителя и предлага наименованието на Глава четвърта да се измени така: „Глава четвърта – Трансфер на осъдени лица между държави членки. Транзит“. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 26: „Трансфер на осъдени лица Чл. 26. (1) Ако осъденото лице се намира на територията на Република България, предаването му на изпълняващата държава се осъществява на дата, уговорена между Върховната касационна прокуратура и компетентния орган на изпълняващата държава, чрез дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ на Министерството на вътрешните работи, но не по-късно от 30 дни, след като изпълняващата държава е взела окончателно решение за признаване и изпълнение на наказанието или мярката по чл. 1. (2) Предаването на лицето се извършва в изпълнение на постановление на Върховната касационна прокуратура, като органите на Министерството на правосъдието осигуряват охраната и конвоирането му. (3) В случаите, когато предаването на лицето в рамките на посочения в ал. 1 срок е възпрепятствано от непредвидени обстоятелства, компетентните органи на двете държави незабавно установяват контакт. Предаването се осъществява веднага след отпадане на тези обстоятелства. Върховната касационна прокуратура чрез дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ на Министерството на вътрешните работи незабавно уведомява компетентния орган на изпълняващата държава и двата органа уговарят нова дата, на която да се осъществи предаването. В този случай предаването се извършва в срок 10 дни от датата на уговарянето. (4) Алинеи 1 – 3 се прилагат съответно и в случаите, когато Република България е изпълняваща държава.“

Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 27: „Изпълнение на наказанието или мярката след трансфера на осъденото лице Чл. 27. (1) Компетентните български органи не предприемат мерки по изпълнение на наказанието или мярката по чл. 1, когато изпълнението му вече е започнало в изпълняващата държава. (2) Компетентните български органи възстановяват правото си да изпълняват наказанието или мярката по чл. 1, ако изпълняващата държава в случаите по чл. 18, ал. 4, т. 3 уведоми съответния български съд.“

Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 28: „Принцип на особеността Чл. 28. (1) Лице, предадено на Република България в изпълнение на този закон, не може да бъде наказателно преследвано, съдено или задържано за престъпление, извършено преди трансфера му, различно от това, за което е предадено, освен ако: 1. е имало възможност да напусне територията на Република България и не го е направило до 45 дни от окончателното му освобождаване или се е завърнало отново, след като я е напуснало; 2. за деянието не се предвижда наказание лишаване от свобода или мярка, включваща лишаване от свобода; 3. наказателното производство не води до прилагане на мярка, свързана с ограничаване на личната свобода; 4. на лицето може да бъде наложена глоба или алтернативна санкция, която не е свързана с лишаване от свобода, дори ако тези санкции могат да доведат до ограничаване на личната му свобода; 5. лицето е дало съгласие да бъде предадено; 6. след трансфера лицето доброволно декларира пред компетентния съд по чл. 7, че се отказва от правото си по тази разпоредба и е запознато с последиците от това; в този случай лицето има право на защитник; 7. издаващата държава е дала съгласие да не се прилага принципът на особеността в случаите извън тези по т. 1 – 6; искането за съгласие се подава придружено с превод на български език на информацията по чл. 37 от Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест и гаранциите, предвидени по чл. 41 от същия закон. (2) Алинея 1 се прилага и в случаите, когато Република България е издаваща държава. Искането се подава до съответния съд, постановил предаването на лицето. Съдът дава съгласие при спазване на разпоредбите на чл. 36 и чл. 39 – 41 от Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест. Решението се постановява не по-късно от 30 дни след получаване на искането.“

Комисията подкрепя текста на вносителя за чл. 29.

Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на чл. 30: „Транзит Чл. 30. (1) Министърът на правосъдието или оправомощено от него длъжностно лице приема молбите за транзит и придружаващите ги документи по начин, който удостоверява писменото им предаване, и незабавно ги изпраща на Върховната касационна прокуратура. (2) Върховната касационна прокуратура разрешава с постановление транзита през територията на Република България на осъдено лице, което подлежи на трансфер в изпълняващата държава, при условие че е предоставена следната информация: 1. молба за транзит; 2. копие от удостоверението по чл. 3; 3. данни за осъденото лице; 4. одобрен план за предаване на осъденото лице; 5. превод на документите на български език. (3) Върховната касационна прокуратура се произнася с постановление по молбата незабавно, но не по-късно от 7 дни от деня на неговото получаване. С постановлението се определят срокът и мястото за задържане на осъденото лице. Произнасянето може да бъде отложено до получаването на превода от държавата членка, която е отправила молбата за транзит, когато такъв превод се изисква съгласно ал. 2. (4) Върховната касационна прокуратура уведомява държавата членка, поискала транзита, и Министерството на правосъдието за своето решение по начин, който може да удостовери предаването му писмено. (5) Осъдено лице, спрямо което е допуснато транзитно преминаване през територията на Република България, не може да бъде задържано на друго основание и за срок, по-дълъг от необходимия за целите на транзита през територията на Република България. В случай че лицето следва да бъде задържано на територията на Република България на основание, различно от искането за транзит, Върховната касационна прокуратура уведомява незабавно държавата членка, отправила искането за транзит. (6) Не се изисква молба за транзит в случай на въздушен превоз без предвиден престой. В случай че се наложи извънредно кацане, държавата, осъществяваща трансфера, предоставя на Министерството на правосъдието посочената в ал. 2 информация в срок до 72 часа. (7) Алинеи 1 – 6 се прилагат съответно и в случаите, когато Република България е издаваща държава и възникна необходимост от транзитно преминаване през територията на друга държава членка.“

„Допълнителни разпоредби“. Комисията подкрепя текста на вносителя за наименованието на подразделението.

Параграф 1 – текст на вносител. Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на § 1: „§ 1. По смисъла на този закон: 1. „Съдебен акт“ е всеки окончателен акт на съд, с който се налага наказание на физическо лице. 2. „Наказание“ е всяко наказание лишаване от свобода или мярка, включваща лишаване от свобода, постановени за определен или неопределен срок във връзка с извършено престъпление и вследствие на наказателно производство. 3. „Издаваща държава“ е държавата членка, в която е постановен съдебният акт. 4. „Изпълняваща държава“ е държавата членка, на която е изпратен съдебният акт за целите на неговото признаване и изпълнение. 5. „Държава по местоживеене на лицето“ е държавата, с която лицето има трайна фактическа връзка с оглед на съществуващите там семейни, социални или икономически отношения. 6. „Държава членка“ е държава членка на Европейския съюз.“

Комисията подкрепя текста на вносителя за параграфи 2, 3 и 4.

„Преходни и заключителни разпоредби“. Комисията подкрепя текста на вносителя за наименованието на подразделението.

Комисията подкрепя текста на вносителя за § 5, като в т. 1 думите „прилагат разпоредбите на“ се заменят с „прилага“.

Комисията подкрепя текста на вносителя за § 6.

Комисията подкрепя текста на вносителя за § 7.

Комисията подкрепя по принцип текста на вносителя и предлага следната редакция на § 8: „§ 8. Незавършените до влизането в сила на този закон процедури и производства за трансфер на осъдени лица и признаване на присъди се довършват по досегашния ред.“

Комисията подкрепя текста на вносителя за § 9, като думите „този закон“ се заменят със „законът“.

„Приложение № 1 към чл. 3“. Комисията подкрепя текста на вносителя за Приложение № 1, като думите „Лицето по чл. 2, ал. 1“ се заменят с „Осъденото лице“, думата „социализацията“ се заменя с „ресоциализацията“, а думите „с мярка, изискваща задържане“ се заменят със „с мярка, включваща лишаване от свобода“.

„Приложение № 2 към чл. 22, ал. 6“. Комисията подкрепя текста на вносителя за Приложение № 2, като навсякъде думите „свързана с“ се заменят с „включваща“, а думите „(издаващата държава) може да се приспособи“ се заменят с „(изпълняващата държава) може да се приспособи“.

Уважаема госпожо Председател, уважаеми колеги! Представям на Вашето внимание „ДОКЛАД на първо гласуване относно Законопроект за допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, № 954-01-22, внесен от Иглика Иванова-Събева, Анна Василева Александрова, Мария Йорданова Илиева и Димитър Николов Лазаров на 12 април 2019 г., и Законопроект за изменение и допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, № 954-01-26, внесен от Хамид Бари Хамид на 18 април 2019 г. На свое заседание, проведено на 24 април 2019 г., Комисията по правни въпроси обсъди Законопроект за допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, № 954-01-22, внесен от Иглика Иванова-Събева, Анна Василева Александрова, Мария Йорданова Илиева и Димитър Николов Лазаров на 12 април 2019 г. и Законопроект за изменение и допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, № 954-01-26, внесен от Хамид Бари Хамид на 18 април 2019 г. От името на вносителите Законопроектът за допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, № 954 01-22, беше представен от госпожа Анна Александрова, която посочи, че с него се предлага исковете срещу държавата за обезщетения за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз да се разглеждат по реда, установен в Административнопроцесуалния кодекс, когато вредите са причинени от актове, действия или бездействия на органи или длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и от правосъдната дейност на административните съдилища или Върховния административен съд. В останалите случаи исковете се разглеждат по реда, установен в Гражданския процесуален кодекс. Предвижда се редът по Административнопроцесуалния кодекс да се прилага и за исковете за вреди, причинени от правосъдната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд, като той съответства на изрично уредената подсъдност на исковете по чл. 128а от Административнопроцесуалния кодекс, при които предмет на исковете е установяване нищожността на съдебните актове на административните съдилища или Върховния административен съд и които са подведомствени на административните съдилища. Госпожа Александрова допълни, че с изменението административните съдилища ще разглеждат и делата, когато тези актове са постановени в нарушение на правото на Европейския съюз и от тях са причинени вреди на частноправните субекти. Председателят на Комисията по правни въпроси подчерта, че предложените изменения в Административнопроцесуалния кодекс са в съответствие с изменението на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, тъй като до настоящия момент в Кодекса не съществува специална правна норма, която да дава правомощие на административните съдилища да разглеждат искове за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, произтичащо от правосъдната дейност на административните съдилища или Върховния административен съд. Народният представител Хамид Хамид представи мотивите на Законопроект за изменение и допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, № 954-01-26, като посочи, че с него се предлага промяна в чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, с която да се разшири обхватът на Закона, като се допълни, че държавата и общините носят отговорност за вреди, причинени от действието на отменени или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. Предлага се лицата, които са в тежко социално положение, да бъдат облекчени при заплащането на държавна такса по оспорване на дела, свързани със социално подпомагане. Въвежда се държавна такса за подаване на частна жалба и на административните органи – държавни или общински, тъй като същите са били страни в първоинстанционното производство и имат право да обжалват съдебните определения. В дискусията взеха участие народните представители Хамид Хамид, Десислава Атанасова и Христиан Митев, които изразиха подкрепата си и за двата законопроекта, като посочиха, че между първо и второ гласуване следва да се прецизират определени разпоредби. В резултат на проведеното обсъждане Комисията по правни въпроси с 14 гласа „за“, без „против“ и „въздържал се“ предлага на Народното събрание да приеме на първо гласуване Законопроект за допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, № 954-01-22, внесен от Иглика Иванова-Събева, Анна Василева Александрова, Мария Йорданова Илиева и Димитър Николов Лазаров на 12 април 2019 г., и с 13 гласа „за“, без „против“ и „въздържал се“ предлага на Народното събрание да приеме на първо гласуване Законопроект за изменение и допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, № 954-01-26, внесен от Хамид Бари Хамид на 18 април 2019 г.“

Благодаря, уважаема госпожо Председател. Уважаеми колеги, на Вашето внимание е: „ДОКЛАД на Комисията по бюджет и финанси относно Законопроект за изменение и допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, № 954-01-26, внесен от Хамид Бари Хамид на 18 април 2019 г. На заседание, проведено на 15 май 2019 г., Комисията по бюджет и финанси разгледа Законопроект за изменение и допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), № 954-01-26, внесен от Хамид Бари Хамид на 18 април 2019 г. Законопроектът беше представен от народния представител Сергей Кичиков. Със Законопроекта е предложена промяна в чл. 1 от ЗОДОВ, с която се разширява обхватът на Закона, като се допълни, че държавата и общините носят отговорност за вреди, причинени от действието на отменени или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. Промяната е необходима, за да се преодолеят последиците от Тълкувателно решение № 2 от 27 юли 2016 г. по Тълкувателно дело № 2/2015 г. на ВАС, OCC, I и II колегия, което е задължително за съдилищата. Според възприетата в решението теза, вредите, причинени на гражданите и юридическите лица при или по повод изпълнението (действието) на подзаконов нормативен акт в периода, преди той да бъде отменен като незаконосъобразен или отменен за нищожен, не подлежат на обезщетяване по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В предложения законопроект е въведено изменение и на чл. 213б от Административнопроцесуалния кодекс, тъй като е налице празнота в Кодекса по отношение на правото на лицата по ал. 2 от чл. 213б, да им се присъждат разноски с прекратителните разпореждания и определения, в случаите, в които с отговора на ответника по касационната жалба, е поискано присъждане на разноски за касационното производство. На следващо място се предлага лицата, които са в тежко социално положение, да бъдат облекчени при заплащането на държавна такса по оспорване на дела, свързани със социално подпомагане. При настоящата редакция на чл. 227а от Административнопроцесуалния кодекс, социално слабите лица заплащат държавна такса за касационно оспорване на дела по социално подпомагане в размер на 70 лв. Следва да се утвърди практиката, като гражданите и едноличните търговци, които обжалват актове по дела за социално подпомагане да се ползват от привилегията, предоставена и на гражданите и едноличните търговци, които обжалват съответно дела по пенсионно, здравно и социално осигуряване. В настоящата редакция на чл. 235а от Административнопроцесуалния кодекс е налице празнота и по отношение на заплащането на държавна такса за частна жалба от държавните и общинските орган. Поради това в изречение първо административните органи – държавни или общински, също следва да бъдат включени в субектите, които следва да заплащат държавна такса за подаване на частна жалба, тъй като същите са били страни в първоинстанционното производство и имат право да обжалват съдебните определения. Накрая е предложена отмяна чл. 27, ал. 7 от Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове. По силата на тази разпоредба бюджетните организации по смисъла на § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Закона за публичните финанси се освобождават от заплащане на държавни такси. Цитираната норма е в колизия с въведеното в чл. 227а от Административнопроцесуалния кодекс задължение за всички страни в процеса, включително за държавните и общинските органи, да заплащат държавна такса при иницииране на касационното производство. След провелата се дискусия членовете на Комисията по бюджет и финанси проведоха гласуване със следните резултати: с 1 гласа „за”, без „против“ и 12 „въздържал се” Комисията по бюджет и финанси предлага на Народното събрание да не подкрепи на първо гласуване Законопроект за изменение и допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, № 954-01-26, внесен от Хамид Бари Хамид на 18 април 2019 г.“ Благодаря Ви.

Уважаема госпожо Председател, уважаеми колеги! Представям на Вашето внимание мотивите към Проекта на Закон за допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. „Предлаганата нова разпоредба и в двете ѝ алинеи има изключително процесуален характер. Това произтича от обстоятелството, че материалноправният режим на извъндоговорната отговорност на държавите членки на Европейския съюз за нарушаване правото на Европейския съюз, тоест установяването на този вид отговорност, елементите от фактическия ѝ състав и някои особености на допустимостта на този вид искове, са формулирани в правото на Европейския съюз от юриспруденцията на Съда на Европейския съюз в основополагащите отговорността съдебни актове, а именно Решение на Съда на Европейските общности от 19 ноември 1991 г. на Андреа Франкович и Данила Бонифаци и други срещу италианската република, Преюдициално запитване С-6/90 и С 6 9/90, Sammlung der Rechtssprechung 1991 г., S. Brasserie du Pecheur SA gegen Bundesrepublik Deutschland und The Queen gegen Secretary of State for Transport, ex parte: Factortame Ltd und andere, производството по преюдициално запитване, както и такова на Районния съд по граждански дела Виена, Австрия по повод на спор на Герхарт Кьоблер срещу Република Австрия. Предвид действието на принципа на върховенство на правото на Европейския съюз по отношение на националните правни актове, не следва да се дава първична материалноправна уредба на този вид отговорност в национален закон, като може да се даде само процесуална такава. Съобразно принципа на зачитане на процесуалната автономия на националните правни системи е оставено правото да уредят процедурата за реализиране на извъндоговорната отговорност на държавата членка за нарушение на правото на Европейския съюз. По тази причина предвидената нова разпоредба на чл. 2в има само процесуален характер. Включването на новата разпоредба в обхвата на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди отчита на първо място обстоятелството, че отговорността на държавата по този закон е обективна и безвиновна, каквито основни характеристики има и извъндоговорната ѝ отговорност за нарушаване правото на Европейския съюз. Новата разпоредба предвижда два процесуални способа за разглеждане на този вид искове – този, установен в Административнопроцесуалния кодекс, и исковият ред, установен в Гражданскопроцесуалния кодекс. От приложимия процесуален ред ще се разреши въпросът за подведомствеността на исковете за вреди. Исковете срещу държавата за обезщетения за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, когато вредите са причинени от актове, действия или бездействия на органи или длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и от правосъдната дейност на административните съдилища или Върховния административен съд са подведомствени на административните съдилища и за тях ще се прилага редът по Административнопроцесуалния кодекс. В останалите случаи исковете се разглеждат по реда, установен в Гражданския процесуалния кодекс. Възприетият подход следва вече съществуващия начин за разглеждане на исковете за отговорност на държавата по чл. 1, чл. 2 и чл. 2а от Закона. Тези по чл. 1, ал. 1 се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс, а останалите – по реда на Гражданскопроцесуалния кодекс. Новата разпоредба предвижда редът по Административнопроцесуалния кодекс да се прилага и за исковете за вреди, причинени от правосъдната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд. Уредбата съответства на изрично уредената подсъдност на исковете по чл. 128а от Административнопроцесуалния кодекс, при които предмет на исковете е установяване нищожността на съдебните актове на административните съдилища или Върховния административен съд и които са подведомствени на административните съдилища. С изменението административните съдилища ще разглеждат и делата, когато тези актове са постановени в нарушение на правото на Европейския съюз и от тях са причинени вреди на частноправните субекти. С предвидената втора алинея на чл. 2в на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди се разрешава един спорен и изключително важен за съдебната практика въпрос – този за дължимите по вид и размер съдебни такси и съдебните разноски. Следва да се посочи, че този въпрос е централен в обсъждането от Върховния административен съд и Върховния касационен съд в образуваното съвместно тълкувателно дело на това какъв следва да е приложимият процесуален ред по отношение на исковете, чрез които се реализира извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване на правото на Европейския съюз. С алинея втора на чл. 2в за този вид дела ще се заплаща проста такса в размер, определен с тарифата, приета от Министерския съвет, което ще гарантира еднакъв подход и от двата вида съдилища и ще преодолее възможността за ограничаване на правото на достъп до съд. Предложените изменения в Административнопроцесуалния кодекс са в съответствие с измененията на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди чрез създаването на нова разпоредба на чл. 2в. Доколкото до настоящия момент в Административнопроцесуалния кодекс не съществува специална правна норма, която да дава правомощие на административните съдилища да разглеждат искове за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, произтичащо от правосъдната дейност на административните съдилища или Върховния административен съд, такава правна възможност се предвижда с настоящото изменение. Това налага изменение на съответните норми на чл. 1 – „Предмет“, на чл. 128 – „Подведомственост“, като се въвежда специално правомощие за административните съдилища за разглеждане на този вид искове. Изменението на чл. 203 включва създаването на две нови алинеи, които са свързани с прецизирането на приложението на стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата по отношение на материалноправния ѝ режим и преценката за допустимост на иска, които в редица случаи се отличават от исковете, основани на националното право. С въведеното препращане към нормите на Гражданскопроцесуалния кодекс относно съдържанието на исковата молба, доказателствата и доказателствения процес се попълва съществуваща празнота в Административнопроцесуалния кодекс, Правилата на ГПК относно съдържанието на исковата молба и доказателствата и до настоящия момент се прилагат субсидиарно, по силата на чл. 144 Административнопроцесуалния кодекс. Изричната препратка към Гражданскопроцесуалния кодекс, ограничена само до изрично посочените обстоятелства, отговаря на съществения въпрос от съдебната практика в каква степен исковият процес на Гражданскопроцесуалния кодекс намира приложение в процеса по чл. 203 Административнопроцесуалния кодекс. По този начин става ясно, че останалите процесуални действия на страните и съда – доклад, усложнения във връзка със страните, обратен иск, насрещен иск, частичен иск, неприсъствено решение, типични за гражданския процес, не следва да се прилагат в процеса по Административнопроцесуалния кодекс. Предложеното изменение по изричен начин сочи, че правилното посочване на ответник, отговарящ на изискванията на чл. 205, ал. 1 Административнопроцесуалния кодекс е въпрос на редовност на исковата молба, а не на основателност на иска. Доколкото юридическите лица в административното право са установени със закон, със закон са установени и вменените в компетентността на административните органи актове и действия, то за страните в процесуалното правоотношение предварително е ясно кой следва да се посочи като процесуален субституент на държавата в производството по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Посочването на надлежния ответник по ясен начин се обозначава като предпоставка за редовността на исковата молба, а оттук и за допустимостта на съдебното производство по иска. Така се прегражда пътя към провеждане на целия процес срещу ненадлежен ответник, който приключва с отхвърляне на иска срещу държавата, при положение че на съда отначало е ясен крайният резултат на делото. Изменението подчертава служебната роля на съда при правилното конституиране на страните, като въплъщава принципа на служебното начало, установен в чл. 9, ал. 4 Административнопроцесуалния кодекс, съгласно който съдът следва да осъществи процесуално съдействие на страните за законосъобразно и справедливо решаване на въпроса – предмет на производството, включително със споразумение. С предложението за промяна в чл. 213б, ал. 3 се преодолява съществуваща неточност, във връзка с изискването нередовната касационна жалба да се върне на първоинстанционния съд, вместо на подалия същата касационен жалбоподател. С новия текст на нормата се внася уточнение, че администрирането на касационната жалба не е действие, за което се дължи заплащане на държавна такса и се преодолява практиката да се изисква внасянето на дължимата за касационното обжалване държавна такса, след което делото да се прекрати поради неотстраняване на друга нередовност на касационната жалба.“ Благодаря.

Благодаря, госпожо Председател. Уважаеми колеги народни представители, ние ще подкрепим двата внесени законопроекта. Смятаме, че те усъвършенстват уредбата в законодателството при отговорността на държавата и общините при вреди, причинени на граждани. Няколко думи по Законопроекта, който сме внесли ние. Много се изговори по този проект. Преди повече от шест месеца той беше внесен един път от колегите от БСП, разбира се, не в същия вид. Той е във връзка с едно тълкувателно решение на Общото събрание на съдиите във Върховния административен съд, където Колегията прецени, че не следва да се изплаща обезщетение при отменени нормативни актове на държавата и общините, а нашето мнение е, че основен принцип в правото е, че който причини вреди, е длъжен да ги поправи. Дали актът е отменен – било нормативен акт на държавата или на съответната община, самата отмяна не заличава последиците, не възстановява вредите, причинени от този акт. Мисля, че в тази посока текстът следва да бъде подкрепен. Аз се запознах с отрицателното становище на Министерството на финансите, както чухме и Доклада на Комисията по бюджет и финанси, и изразявам готовността си по време на разглеждане на второ четене на Законопроекта, в случай че ме подкрепите, да преразгледам някои от своите текстове и да намерим консенсус с Министерството на финансите по предложените текстове. Благодаря Ви.

Благодаря, уважаема госпожо Председател. Уважаеми народни представители, ние също ще подкрепим и двата законопроекта. Ще започна със Законопроекта на колегата Хамид и ще го призова да не бърза толкова, така екстремно да се отказва от становището, което е поддържал. Най-малкото е редно да имаме дискусия на второ четене преди да се стига до така рязко оттегляне на текстовете. Ще припомня, че когато гледахме големите изменения в Административнопроцесуалния кодекс, този въпрос беше на дневен ред, много спорихме и тогава не се решихме на тази стъпка – имам предвид отговорността на държавата и общините за вреди в случаи, в които имаме отменен подзаконов нормативен акт. Практически това разрешение е изцяло в полза на гражданите. Единствените мотиви срещу него са от Министерството на финансите по отношение на средствата, но аз смятам, че може да се мисли най-малкото за отложено действие на тези текстове, които да влязат в сила по-късно – не, разбира се, в средата на бюджетната година, ясно е, че няма как в този случай да се осигури необходимият финансов ресурс, но защо не след една или след две години да търсим консенсус за отложено действие на такава норма. Също така смятам, че е справедливо и другото предложение по отношение на държавната такса за подаване на частна жалба от страна на държавата и общините. Държавата и общините имат тази възможност и би следвало като останалите правни субекти да бъдат дисциплинирани със заплащането на такава държавна такса, което на практика да ги доведе до подаване на частни жалби само в случаите, в които това е основателно и необходимо. По отношение на Законопроекта, внесен от колегите от ГЕРБ, въпросът, който се решава с него, отдавна е в правната теория, в административноправната теория по отношение на исковете срещу държавата и обезщетения за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз да се разглеждат по реда на АПК, когато вредите са причинени от актове от действия или бездействия на органи или длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и от правосъдната дейност на административните съдилища или Върховния административен съд, като в останалите случаи се предлага исковете да се разглеждат по реда, установен в Гражданския процесуален кодекс. Това е разпоредба и разрешение, което е в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека. Всички колеги от Правна комисия знаят, че имаше осъдително решение срещу България в този смисъл, че липсва такъв ред в закона. Тук може би единствено между първо и второ четене следва да се прецизира точното място на предлаганите промени дали те да не бъдат в началото на чл. 2 и по този начин да обхванем всички случаи на отговорност на държавата и общините от незаконосъобразни актове и действия както на съдилищата – било те административни или граждански, респективно наказателни, както и от страна на административните органи. В този смисъл Ви призовавам да подкрепите тези два законопроекта, които са изцяло в полза на гражданите, и ако бъдат приети, ще имат дисциплиниращ ефект върху дейността на администрацията. Благодаря.