ВАЛЕНТИНА БОГДАНОВА (КБ)1464 думи
Благодаря Ви, госпожо председател.
Госпожи и господа народни представители, първо бих искала да помоля вносителите на този проект за закон да не определят записите в него като антикризисна мярка. Ако това е така, аз съвсем убедено ще повторя тезата си, зад която стоя, че намирам за нередно и неприлично в условията на икономическа криза държавата да преотстъпва своите конституционни ангажименти на българските граждани, разчитайки на техните доходи като на потенциални финансови възможности.
Мисля си обаче, че тук проблемът е по-различен, защото повече от десет години откакто в тази зала дискусията по това да продължи ли да има платено обучение в държавните висши училища или не беше проведена и със забележително единодушие Народното събрание реши тази практика, законово уредена, да бъде прекратена, искането да се върне платеното обучение в държавните висши училища непрекъснато се поддържа. Преди писмото на Софийския университет, тази идея прозвуча като позиция на председателя на Съвета на ректорите, подобни желания бяха заявени в мандата на предишното Народно събрание, подобна философия се разработва и в предстоящия проект на Закон за висшето образование. Тук проблемът не е във вземането на една временна - за мен несправедлива, за вас необходима, законова мярка, а за едно разбиране за държавна философия за това как изглеждат държавните висши училища. В този смисъл аз питам вносителите: защо чрез народни представители се урежда политическата воля на държавата, а не чрез законопроект, внесен от Министерския съвет? Защото позицията на държавата в лицето на правителството за мен е важна, а не волята на една група народни представители, които, водени от различни съображения, представят пред нас един проект за закон. Това – първо.
Второ, колеги, принципният въпрос каква е разликата между държавните и частните висши училища трябва да получи своя отговор. Тази дискусия очевидно ще продължи, обаче нейни отделни аспекти аз искам да споделя днес, използвайки проекта, който колегите са внесли.
Какво е фактическото състояние днес? Прав е председателят на Съвета на ректорите, заявявайки, че статистиката сочи, че в момента държавата и частните висши училища съгласно уредения план-прием предлагат около 7 хил. повече места, отколкото е броят на завършилите зрелостници – над 55 хил. в държавните висши училища и над 13 в частните висши училища. Формално погледнато всеки, който поиска да получи висше образование в България, е в състояние да направи това - независимо дали неговата диплома е 3 или е 6, независимо какъв е резултатът от кандидат-студентския му изпит. Даже когато е 2, процедурата по приемане по документи ще бъде очевидна.
Какво решаваме ние с този закон? Чия е битката на този все по-свиващ се в България образователен пазар? Защото ако ви прави впечатление, разговорите за това как се води в България цялата организация на висшето образование опират до това що за стока е образованието и кой е готов да плати за нея. Само че никой не говори за качество. Битката не е за добрите студенти, а за многото студенти. В тази битка на чия страна заставаме? Защото в края на краищата всичко, за което говори днес Европа: за стимулиране на развитието на природонаучните науки, за това че висшето образование трябва да носи същностни характеристики като качество, като конкурентоспособност, не е тема на нашето обсъждане, а най-малкото тази мярка го поощрява.
Ние с вас днес трябва да отговорим на няколко въпроса. И това са въпроси към колегите вносители.
Първо, говорим, че предоставяме за платено обучение 10% от свободния капацитет на държавните висши училища. Само че ако погледнете Закона за висшето образование, там има запис, в който пише, че този потенциално свободен капацитет се попълва в рамките на четири години с по 25% и държавата го осигурява със съответните бройки. Две хиляди и десета – две хиляди и единадесета година е учебната година, в която свободният капацитет трябва да бъде запълнен 100%. Потенциално незаети бройки на кандидат-студенти ще има, защото те са повече от желаещите. На първо четене в комисията научихме, че за висшите училища, които имат пълен капацитет, 10% от определената вече държавна поръчка е финансово осигурена с необходимите нормативи за издръжка и ще бъде предоставена като възможност за обучаване на платени студенти.
Когато говорим за свободен капацитет, колеги, кажете за кой капацитет става дума? Очевидно че капацитетът, който се определя по професионални направления, от който държавата е преценила своя интерес, не предоставя свободни възможности за платено обучение по атрактивни специалности, по които интересът ще бъде очевиден. За сметка на това коректно беше отразена дискусията в доклада на председателя на комисията. Ние ще трансформираме като потенциално възможни бройки тези, от които държавата има интерес.
Второ. Тогава, когато говорим за приемане на студенти, бъдете любезни, очертайте рамката, критериите и потенциалните изисквания, чрез които тези студенти ще бъдат приемани. Защото моят въпрос не получи отговор, аз държа вносителите да го дадат. Той въобще не е толкова радостен. Съжалявам, че не се слушаме.
Кой, уважаеми колеги, ще бъде приеман в рамките на платеното обучение, което вие очевидно ще разрешите? Кой? Никъде няма ред. Следващият по бал ли или тези – ще повторя примера с медицинските университети, които най-искрено настояват за платено обучение – които могат да си позволят да платят 17 18 хил. лв. на година? Съжалявам, що за мяра е това? Този човек, който носи на висшето училище по 18 хил. лв. на година, ще бъде отглеждан, пазен, развиван и той утре ще лекува и мен, и вас. Тази дискусия в тази зала се е случвала. Двойният стандарт на входа и в хода на обучението в държавните висши училища, които са ползвали възможности за платеното обучение, очевидно е бил факт.
Аз съветвам всички, които с лека ръка днес ще натиснат бутончето „за”, да се обърнат към архивите на Народното събрание отпреди 11 години, за да разберат аргументите на своите колеги защо тогава единодушно са решили това да не се случи. Дискусията за това кой и как изчерпва двойният стандарт в обучението продължава и сега, когато говорим за магистрите, приети с държавна поръчка, и тези, които в края на краищата продължават да получават магистратурата си чрез платено обучение. Разговорът не е елементарен. Той е много важен, защото трябва да отговори на същностния въпрос: кого и защо поощряваме днес?
Това, че държавата днес има проблеми, не е оправдание. Това, че ние в момента лансираме една теза, която има своята история и в годините, също не е достатъчно оправдание в тази хлабаво водена дискусия. Всички ние трябва да дадем възможност основният критерий за това как оценяваме едно или друго висше училище да бъде качеството, да го стимулираме, да налагаме изисквания за това, а не да превръщаме образованието само и задължително в стока, без да търсим характеристиката му на една социална услуга, която правителството и ние като парламент сме длъжни да осигуряваме. Даже разговорът за образованието като ценност тук явно никога няма да се проведе. Ние ще бъдем длъжници към България утре, към децата ни, за които говорим. В този разговор аз държа да има професионализъм и отговорност, а не непричастност и демагогия. Няма такава.
От тази гледна точка очевидно е, че аз няма да подкрепя закона, няма да го подкрепят и моите колеги от Парламентарната група на Коалиция за България, но аз продължавам да настоявам: ако ще водим сериозен разговор за това как изглежда българското висше училище, как изглежда българското висше образование, дайте да го правим с цялата сложност на проблема! Дайте да дадем възможност на висшите училища да правят пари, а не да им оставяме нулева година за научноизследователска дейност и да твърдим, че ще събираме такси от студентите.
За какво ще харчим тези пари, колеги? По отношение на студентските такси законът е уредил начин за харчене. Вие тук с тях ще покривате и капиталови разходи, които са твърде ниски, почти нулеви за висшите училища тази година. Заявете си тезата! Не прочитайте просто и единствено предложение на академичния съвет на едно висше училище. Направете законово работещ този текст, за да знам убедено не просто защо няма да го подкрепя, защото аз няма да го подкрепя, а какво следва от това, защото в този му вид, с тези аргументи законът не дава такъв отговор.
Това, че между двете четения ще кажете, че всички, които са получили много добра и добра оценка при акредитацията, ще имат възможност да правят това, то е очевидно. На практика всички. Това, че всички няма да могат да се възползват от тази възможност, е очевидно. Това, че някой ме туря в центъра на една битка между държавни и частни висши училища, е несериозно, защото ако ние трябва да ограничаваме тези възможности, сме лошият пример след законовото усилие за откриване на частния Пернишки европейски университет.
Всъщност кому давате възможност за решаване на проблемите днес – на хора с пари, с ниски възможности, които могат да си плащат, за да получат диплома, и то по регулирани професии? Защото и правото, и медицината са регулирани професии и ние носим отговорност за качеството, което даваме, защото те са с европейски регламент.
Много съжалявам, но така не се води разговор за това как изглеждат българските висши училища. Благодаря.