АНТОН КУТЕВ1267 думи
За мен въпросът, господин Рашидов, за автоцензурата е онзи въпрос, за който говори и Борисов – за двамата олигарси, защото автоцензурата е реакция на страха, че едни двама олигарси… Може и да са трима – Вие сега след малко ще излезете да кажете колко са и кои са олигарсите, които има предвид премиерът.
Но едни олигарси могат да те уволнят, ако си позволиш да напишеш не това, което трябва. И това го видяхме, че се случи в Националното радио. Аз, между другото, тъй като Вие сте управляващи, се надявам да имате повече информация какво се случи в Националното радио и да ни разкажете как се случи така и кой е натискал Костов, и как е станало? Защото това са важни неща.
Значи, освен че имаме цензура и автоцензура, ние имаме и ситуация на системно недофинансиране на медиите – и обществените, и частните медии са системно недофинансирани. А недофинансирането респективно води винаги до зависимост. Между другото, един от проблемите в частните медии е системната връзка, която аз виждам много често в съдържанието между финансовия офис и редакторския офис. Всяка уважаваща себе си медия на Запад категорично спазва правилото да няма връзка между тях. Често пъти в големите медии те са в различни сгради, за да не може оня от рекламата да си говори с главния редактор и да пуска съответните материали, в зависимост от това кой в момента е рекламодател и кой – не. Това е световна, но не и българска практика, за съжаление. И така нататък!
Аз се опитвам да формулирам един широк кръг проблеми, които стоят пред медийната среда в България. Защо на фона на целия този кръг от проблеми ние всъщност се фокусираме…?
Между другото, преди да премина на следващото, малко неадекватна ми се вижда реакцията на премиера, който изведнъж реши, че ще оправя медийната среда, като прехвърля разпространението на вестниците към Български пощи. За мен с това си действие той всъщност освобождава един друг собственик на система за разпространение, който достатъчно дълго я употребяваше и очевидно сега вече не му е необходима. По този начин според мен се постигат по-различни ефекти. Не е лошо Пощите да поемат разпространението на вестниците. Аз считам обаче, че е прекалено късно, първо. И, второ, че в момента то няма да върне всички онези вестници, които затвориха, благодарение на монопола или поне частичния монопол, който съществуваше дълги години по отношение на разпространението на вестници и на съответната зависимост, в която те попадаха, благодарение на монопола заради разпространението.
Тук, в нашия проект за решение, все пак ние предлагаме Министерският съвет да разработи стратегия за развитието на медийната среда. Защо Министерският съвет? Логиката, че медиите в България са свободни и могат да правят каквото искат, според мен не е съвсем вярна. В никакъв случай аз не бих претендирал за това да има намеса в редакционните политики на медиите. Точно обратното, смятам, че законодателството в България очевидно има нужда от развитие, с което да се гарантира редакционната независимост.
Тук има два вида медии, които всички разбираме, че са ключови. Едните са така наречените обществени медии, другите са частните медии. Разбира се, че за обществените медии правителството и Народното събрание имат много по-голяма отговорност, отколкото за частните. Те, обществените медии, затова съществуват. Защото те имат различна функция, закрепена в Закона. Именно там трябва да се насочват според мен ключовите неща в реформата на медийната среда, защото това е пар екселанс наша работа.
За какво говорим? Разбира се, че имаме зависимост по отношение на шефовете, на директорите на обществените медии в момента по начина, по който се финансират. От 1998 г. досега никой не посмя – с всичките правителства, които се смениха, никой не посмя да задейства така наречения фонд „Радио и телевизия“. Въпреки че по принцип Фондът е направен по модела на BBC, което е най-добрата форма, съществувала досега за финансиране на медии, тоест директно публично финансиране, което да не зависи по никакъв начин от управлението. Никой не посмя – нито едно правителство, да го направи. А това е проблем!
Значи, ние имаме проблем в начина, по който се финансира, защото, когато всяка година директорите на медиите отиват и застават на коленца пред финансовия министър, респективно пред министър-председателя, за да договарят 5 или 10 милиона повече, разбира се, че изпадат в зависимост. А както вече всички знаем, с дълговете в момента задълженията само на Националната телевизия са 70 милиона – вчера им гласувахме 70 милиона бюджет, тоест техните задължения са равни на бюджета. Това, между другото, е незаконно, защото нямат право да имат задължения повече от 10% според Закона. Така че те влизат с този негативен… И оттук нататък, естествено, ако им отпусне 5 или 10 милиона по някакъв начин финансовият министър през годината – е, ще бъдат послушни, къде ще ходят, какво ще правят? Добре, че в случая служителите в Националното радио и в Националната телевизия са доста непокорни. Аз казвам – слава богу, защото те са работили срещу всички правителства през времето, и това е тяхната работа. Слава богу, че те самите са трудно управляеми. Но така или иначе, зависимостта на ръководствата я има и ясно личеше по времето, когато беше кризата в Националното радио. Ясно личеше, когато един директор на Националното радио беше очевидно зависим, той твърдеше, че е заплашван – предполагам, че господин Рашидов ще ни каже кой го е заплашвал, той знае повече от нас, предполагам, като председател на Комисията. Та така – очевидните зависимости са налице.
Проблем, разбира се, не е само финансирането. Между другото, проблеми с финансирането имат и частните медии. А между другото, това е ключов въпрос и е въпрос на философия на управление на медийната среда – имат ли обществена функция частните медии? При положение че всички обществени медии в България имат – да го надуем страшно и да кажем, 10% share от пазара. Значи 90% от пазара всъщност са частните медии. Ние трябва ли да искаме от частните медии да се регламентира публичната им функция?
Между другото, чух някъде – не знам кой от колегите каза, че нямало обяснение и нямало определение за публична, за обществена функция на медиите. Това, между другото, не е вярно. В Закона за радиото и телевизията по друг повод има достатъчно ясни определения какво влиза в обществената функция на медиите. Така че ние в законодателството имаме – то това може да подлежи на промяна, но ние имаме достатъчно ясно регламентирано каква е функцията на медиите. Така че проблемите са в обществените медии, но има проблеми и в частните медии. Защото ние сме длъжни като общество да финансираме обществената функция на частните медии. Естествено, че не можеш да накараш един частник да се занимава с култура, когато той ти казва: „Ама на мен не ми се купува това, на мен това не ми се изплаща.“ Да де, но ние имаме ли нужда частните медии съответно да се занимават с култура? Имаме ли нужда те съответно да работят за това културата или образованието да бъдат част от нашата обща среда или от детските предавания? Безспорно имаме нужда! Как ще го направим, е въпрос на този дебат. Аз бих искал днес да излезем с реални общи неща.
И само в последните няколко секунди да Ви кажа: господа управляващи, аз отдавна мисля по тези проблеми и знам колко е трудно да влезеш с промени в медийното законодателство. Вероятността да те изядат медиите е много голяма. (Председателят дава сигнал, че времето е изтекло.) Приключвам, госпожо Председател.
Аз знам, че на Вас Ви е много по-трудно, защото ще бъдете веднага под голям обстрел. Тоест аз приемам всичко, което правим в момента – и дебата, и Законопроекта, който внесохме вчера, като протегната към Вас ръка. С това Ви даваме шанс да свършите работата, която иначе сами ще свършите много по-трудно. (Ръкопляскания от „БСП за България“.)